— Ха! — възкликна Заглоба. — Мене тук вече ме смятат за гъба, а не за мъж, щом игуменката ми позволява да живея в манастира. Но аз ще й платя за това, ще се погрижа! Забелязахте ли как ми намига пани Хочимирска?… Тя е вдовичка… много хубаво! Нищо повече няма да кажа!
— За Бога, аз като че ли ще остана! — каза малкият рицар. На това Баша отговори:
— Стига да си починеш добре!
— Защо да не си почине? — попита Заглоба.
— Защото ще си бъбрем, бъбрем, бъбрем!
А пан Заглоба взе да си търси шапката, та също да отиде да си легне, най-сетне я намери, сложи я на главата си и каза:
— Няма да си бъбрете, бъбрете, бъбрете!
И излезе.
Петдесет и втора глава
На другия ден още призори малкият рицар замина към Княгин, където се сблъска със спахии и хвана Булук паша, известен воин между турците. Целият му ден мина в боеве, на бойното поле; част от нощта прекара на съвещание у пан Потоцки и едва след първи петли сложи уморената си глава, за да поспи малко. Но едва беше заспал сладко и дълбоко, когато го събуди грохот на оръдия. В същото време слугата Пентка, жмуджанин, верен слуга и почти приятел на Володиовски, влезе в стаята.
— Ваша милост! — извика той. — Неприятелят е пред града!
Малкият рицар скочи на крака.
— А какви оръдия се чуват?
— Нашите плашат поганците. Дошъл е голям разезд, който задига добитъка от полето!
— Еничари ли или конница?
— Конница, пане. Все черни. Със светия кръст ги плашат, защото кой знае дали не са дяволи?
— Дяволи не дяволи, трябва да тръгнем срещу тях — отговори малкият рицар. — Ти ще отидеш при пани и ще й съобщиш, че съм на полето. Ако иска да дойде в замъка, за да гледа, може да направи това, но с пан Заглоба, защото аз най-много разчитам на неговата съобразителност.
И след половин час пан Володиовски излезе на полето начело на драгуните и на доброволци от шляхтата, които разчитаха, че ще могат да се проявят при двубой. От стария замък кавалерията се виждаше отлично; тя броеше около две хиляди души, съставена отчасти от спахии, но най-вече от египетската султанска гвардия. В последната служеха богати и знатни мамелюци от бреговете на Нил. Техните лъскави ризници, ярки златоткани кефии на главата, бели наметала и оръжие, украсено със скъпоценности, правеха от тях най-великолепната конница в света. Въоръжени бяха с метални копия, набучени на тръстики, и с много криви саби и ножове. Яхнали бързи като вятъра коне, те прекосяваха полето като облак с всички цветове на дъгата и виеха и въртяха между пръсти убийствените си копия. От замъка не можеха да им се нагледат.
Но пан Володиовски летеше към тях с конницата. И за едните, и за другите обаче беше мъчно да се сблъскат в ръкопашен бой, защото оръдията на замъка задържаха турците; а те бяха твърде много, та малкият рицар не можеше да препусне към тях и да се разправи с тоя неприятел под действието на своите оръдия. Затова някое време и едните, и другите се суетяха на разстояние, размахваха оръжие едни срещу други и викаха гръмко. Накрай обаче изглежда, че на огнените синове на пустините омръзнаха празните заплахи, защото внезапно отделни конници взеха да се откъсват от масата, да се приближават и да призовават гласно противниците си. Изведнъж те се пръснаха по полето и се мяркаха по него като цветя, които вятърът развява на разни страни. Володиовски изгледа хората си:
— Ваша милост панове! Канят ни! Кой е готов да отиде на двубой?
Изскочи първият пламенен рицар, пан Вашилковски, след него — пан Мушалски, непогрешим стрелец с лък, но и великолепен в ръкопашен двубой; след него тръгна пан Мязга с герб Прус, който при пълна бързина на коня можеше да пронизва пръстен с копието си; подир пан Мязга полетяха пан Топор-Падеревски, пан Ожевич, пан Шмлуд-Плоцки и княз Овсяни, пан Муркос-Шелюта и още двайсетина добри рицари, а и от драгуните също така тръгна групичка, защото ги привличаше надеждата за богата плячка и главно безценните арабски коне. Начело на драгуните се движеше страшният Люшня и като хапеше русите си мустаци, отдалече още си търсеше най-богатия неприятел.
Денят беше прекрасен, та се виждаше много добре. Оръдията по насипите замлъкваха едно след друго и най-сетне млъкнаха всички, защото топчиите се страхуваха да не засегнат някого от своите, освен това те също предпочитаха да гледат боя, отколкото да стрелят срещу пръснатите конници. А те се движеха едни към други ходом, без да бързат, после тръс и не в една линия, а разпръснати, кому както беше по-удобно. Най-сетне, като се приближиха едни към други, спряха конете и започнаха да се обиждат взаимно, за да събудят в сърцата си гняв и храброст.