— Ще ви преседне нашето месо, погански кучета! — викаха полските конници. — Елате насам! Няма да ви запази вашият мръсен пророк!
А ония крещяха на турски и на арабски. Мнозина от полските конници разбираха двата езика, защото както преславният лъконосец, мнозина бяха прекарали тежко робство и понеже поганците особено лошо ругаеха пресветата Дева, веднага гняв започна да наежва косите по главите на слугите на Мария и те полетяха конно, за да отмъстят за поругаването на нейното име.
Кой кого настигна там пръв и го лиши от милия живот? Пан Мушалски порази най-напред със стрела един млад бей с пурпурна кефия на главата и със сребърна ризница, която лъщеше като лунна светлина. Болезнената стрела се заби под лявото му око и до половина влезе в главата му, а той преви назад красивото си лице, разпери ръце и падна от коня. Но лъконосецът скри лъка под бедрото си, втурна се към него и го прониза със сабята, после му взе великолепното оръжие, натири коня му с плоското на сабята към своите, а сам почна да вика на арабски:
— Дано тоя да беше син на султана! Тук ще изгние, преди да засвирите последния намаз!
Като чуха това, турците и египтяните се силно разтревожиха и веднага двама бейове се спуснаха към пан Мушалски, но отстрани им препречи път Люшня, подобен на вълк с жестокия израз на лицето си, и в миг ухапа смъртоносно единия. Най-после го удари по ръката, а когато той се наведе за изхвръкналата си сабя, със страшен удар във врата почти напълно откъсна главата му. Другият видя това и бързо като вихър обърна коня си да бяга, но в това време пан Мушалски отново успя да извади лъка си изпод крака и изпрати стрела подир беглеца; тя го настигна в движение и се заби почти до средата между лопатките.
Трети победи противника си пан Шмлуд-Плоцки; той удари турчина с остра секира по шлема. От удара среброто и кадифето, с което бе подшита ламарината, бяха пресечени, а кривият край на секирата се заби толкова силно в костта, че пан Шмлуд-Плоцки не можеше известно време да я изтръгне. Другите воюваха с различно щастие, но в по-голямата си част победата беше на страната на по-опитната във фехтоването шляхта. Загинаха обаче двама драгуни от ръката на силния Хамди бей, който след това фрасна през лицето княз Овсяни с кривата си сабя и го простря на земята. Князът поливаше родната земя с княжеската си кръв, а Хамди се обърна към пан Шелюта, чийто кон беше хлътнал с един крак в една дупка на лалугер. Пан Шелюта видя, че смъртта му е неизбежна, затова скочи от коня си, та да влезе в ръкопашен бой със страшния конник. Но Хамди го събори с конските гърди и при падането го докосна по рамото с края на сабята си. Ръката на пан Шелюта увисна веднага, а беят полетя по-нататък по бойното поле, за да търси противници.
Но на мнозина не достигаше смелост да си премерят силите с него, толкова много и очевидно превъзхождаше всички със силата си. Вятърът повдигаше бялото наметало върху плещите му и го развяваше като криле на хищна птица, позлатената ризница хвърляше зловещ блясък върху лицето му, почти черно, с диви и блеснали очи, а кривата му сабя блестеше над главата му, също както блести лунният сърп в ясна нощ.
Прочутият лъконосец изпрати вече две стрели срещу него, но и двете само иззвънтяха със стон по ризницата и паднаха безсилни в тревата; тогава пан Мушалски почна да се колебае: дали да изпрати трета стрела към шията на коня или да нападне бея със сабя? Но докато се колебаеше така, оня го забеляза и пръв насочи към него черния си жребец.
Двамата се сблъскаха насред полето. Пан Мушалски искаше да покаже голямата си сила и да хване Хамди жив, затова със силен удар отдолу отхвърли сабята му нагоре и се вкопчи в него, с една ръка го хвана за гърлото, а с другата за острието на шлема му и го дръпна силно към себе си. Но в тоя миг подпръгът на седлото му се скъса и несравнимият лъконосец се преобърна заедно с него и падна на земята. А при падането Хамди го удари с дръжката на сабята си по главата и го зашемети на място. Спахиите и мамелюците, които вече се бяха уплашили за Хамди, възкликнаха от радост; поляците се разтревожиха много, после бойците се втурнаха едни срещу други на гъсти групи, едни — за да отвлекат лъконосеца, други — за да защитят поне тялото му.
Досега малкият рицар не участваше в двубоите, защото това не му позволяваше неговият полковнически авторитет, но като видя падането на пан Мушалски и превъзходството на Хамди бей, реши да отмъсти за лъконосеца и едновременно да придаде дух на своите. Оживен от тая мисъл, той пришпори коня си и се понесе напряко през полето толкова бързо, както ястреб лети към ято яребици, които се въртят над стърнище. Застанала при бойниците на стария замък, Башка го забеляза през далекогледа и веднага викна на пан Заглоба, който стоеше до нея: