— Михал се спусна! Михал се спусна!
— Сега ще го познаеш! — извика старият воин. — Гледай внимателно, гледай къде ще удари най-напред! Не се страхувай!
Далекогледът се тресеше в ръката на Башка. Понеже на полето вече не стреляха нито с лъкове, нито с пушки, тя не се тревожеше особено много за живота на мъжа си, но я обзе въодушевление, любопитство и вълнение. Душата и сърцето й в тоя миг изскочиха от нея и полетяха към мъжа й, гърдите й започнаха да дишат бързо, светла руменина обля лицето й. По едно време тя се наведе през стената, та пан Заглоба трябваше да я хване през кръста, за да не падне в пълния с вода ров — и викна:
— Двама летят срещу Михал!
— Двама по-малко ще бъдат! — отговори пан Заглоба.
И наистина двама едри спахии се бяха спуснали срещу малкия рицар. По облеклото те познаха, че това е някой по-значителен, а като видяха дребната фигура на конника, сметнаха, че евтино ще спечелят слава. Глупаци! Те летяха на сигурна смърт, защото, щом се отдалечиха от другите конници, малкият рицар дори не спря коня си, а както минаваше, нанесе между тях два удара, наглед толкова леки, сякаш майка при минаване беше плеснала децата си, но те паднаха на земята, впиха пръсти в нея и се затресоха като два риса, едновременно смъртно улучени от стрели.
А малкият рицар се понесе към конниците, които препускаха по полето, и започна да сее страхотни поражения. Както след свършване на литургията идва момче и с прикрепена на пръчка тенекиена фуния гаси една след друга запалените пред олтара свещи, а олтарът потъва в сянка, така и той гасеше наляво и надясно славните турски и египетски конници, а те потъваха в мрака на смъртта. Поганците разбраха, че имат майстор над майсторите и сърцата им прималяха. Тоз-онзи замушка коня, за да не се срещне със страшния мъж, а малкият рицар се хвърляше подир бягащите като упорит стършел и все нови конници пронизваше с жилото си.
Застаналите при оръдията на замъка войници завикаха радостно при тая гледка. Някои тичаха при Баша и ентусиазирани целуваха края на роклята й, други ругаеха турците.
— Башка, овладей се! — викаше непрекъснато пан Заглоба и държеше пани Володиовска през кръста, а тя имаше желание и да се смее, и да плаче, и да ръкопляска, и да вика, и да гледа, и да лети подир мъжа си в полето.
А той продължаваше да събаря спахии и египетски бейове, докато най-сетне по цялото поле не се разнесоха викове: „Хамди! Хамди!“ Последователите на пророка призоваваха със силен глас най-силния от своите бойци най-сетне да си премери силите с този страшен малък конник, който изглеждаше въплътена смърт.
Хамди отдавна вече беше забелязал малкия рицар, но като виждаше неговите дела, той просто се уплаши в първия момент. Страх го беше да сложи голямата си слава и младия живот на карта срещу такъв зловещ противник, затова нарочно се престори, че не го вижда, и започна да се върти на другия край на полето. Там именно той бе нападнал пан Ялбжик и пан Кос, когато отчаяните призиви: „Хамди! Хамди!“ стигаха до ушите му. Тогава той разбра, че повече не може да се крие и че ще трябва или да спечели безкрайната слава, или да жертва главата си. В тоя миг той издаде толкова пронизителен вик, че всички скали му отговориха с ехо, и препусна към малкия рицар коня си, който напомняше вихър.
Володиовски го съзря отдалече и също стисна с пети дорестия си жребец. Другите прекъснаха боя. На замъка Баша, която преди това бе видяла всички победи на страшния Хамди бей, леко побледня въпреки цялата си сляпа вяра в непобедимото фехтовско изкуство на малкия рицар, но пан Заглоба беше съвсем спокоен.
— Повече бих желал да бъда наследник на тоя поганец, отколкото на негово място — каза като сентенция на Баша.
А Пентка, бавният жмуджанин, беше толкова сигурен в своя господар, че ни най-малка грижа не помрачи лицето му, напротив, като видя полетелия Хамди, почна да си пее народната песен:
Пан Володиовски и Хамди бей се сблъскаха насред полето, между двете редици, които гледаха отдалече. Сърцата на всички замряха за миг. Изведнъж змейовидна светкавица се мярна при ясното слънце над главите на противниците: кривата сабя изхвърча от ръцете на Хамди като изхвърлена от тетивата стрела, а той се наведе на седлото, сякаш вече беше пронизан от острие, и затвори очи, но пан Володиовски го хвана с лявата си ръка за врата, допря върха на рапирата си под мишницата му и го подгони към своята войска. Хамди не се съпротивяваше, напротив, сам пришпорваше коня с пети, защото усещаше острието между мишницата и ризницата си и се движеше като зашеметен, само ръцете му увиснаха безсилни, а от очите му потекоха сълзи. Володиовски го предаде на страшния Люшня, а самият той се обърна наново към бойното поле.