Като обсъждаха всичко това, старшите офицери се разтревожиха извънредно много и благополучният резултат от отбраната вече им се струваше по-малко вероятен. Малко вероятен беше не само поради турската сила, но и поради тях самите. Пан Володиовски беше несравним и славен воин, но той нямаше величието на големия човек. Който носи в себе си слънце, той ще успее веднага да сгрее всички, но който е пламък, дори най-горещ, той загрява само най-близките. Така беше и с малкия рицар. Той не умееше и не можеше да прелее в другите своя дух, както и своята опитност във фехтовката. Главнокомандващият пан Потоцки не беше воин, а освен това му липсваше самоувереност, вяра в другите и в Жечпосполита. Епископът разчиташе главно на преговорите; брат му имаше тежка ръка, но и умът му не беше по-пъргав. Помощ не можеха да очакват, защото хетманът пан Собески, макар да беше велик човек, по онова време бе безсилен. Безсилен беше и кралят, безсилна беше цялата Жечпосполита.
На шестнайсети август пристигнаха ханът с ордата си и Дорошенко с казаците си. Двамата заеха огромно пространство по полето при Оринин. Същия ден Суфанказ ага повика пан Мишлишецки на разговор и съветваше градът да се предаде, защото, ако стори това незабавно, може да получи такива милостиви условия, за каквито не е чувано в историята на обсадните войни. Епископът беше любопитен да узнае тия условия, но всички в съвета викнаха срещу него и изпратиха отрицателен отговор.
На осемнайсети август започнаха да пристигат турците, а заедно с тях дойде и самият султан. Те прииждаха като безкрайно море. Поляхска пехота, еничари, спахии. Всеки паша водеше войската на своя пашалък: жители на Европа, на Азия, Африка. След тях се движеше грамаден обоз от товарни коли, теглени от мулета и биволи. Този стоцветен мравуняк с различно въоръжение и облекло се нижеше безкрай. От зори до късна нощ те непрекъснато прииждаха, преместваха се от едно място на друго, настаняваха войската на позиции, въртяха се по полето, издигаха шатри, които заеха такова пространство, че от кулите и от най-високите места на Каменец изобщо не можеше да се забележи свободно от платна поле. На хората се струваше, че е паднал сняг и е покрил цялата околност. Настаняването на обоза ставаше при пушечен ек, защото еничарските отряди, които охраняваха тая работа, не преставаха да стрелят към стените; а от стените отговаряха с непрекъснат оръдеен огън. Ехото кънтеше по скалите, пушеци се издигаха нагоре и закриха небесния лазур. До вечерта Каменец беше така затворен, та навярно само гълъбите биха могли да се измъкнат от него. Огънят утихна едва когато на небето светнаха първите звезди.
През следващите няколко дни огънят от стените и към стените продължаваше непрекъснато при големи загуби за обсадителите; щом само някаква по-голяма група еничари се събереше на място, което можеше да бъде достигнато от снаряд, веднага на стената цъфваше бял дим, снарядите падаха между еничарите, а те се пръсваха като ято врабци, когато някой изстреля срещу тях шепа дребни сачми с ловна пушка. При това турците надали знаеха, че в двата замъка и в самия град има далекобойни оръдия, та разпъваха твърде близко шатрите си. По съвета на малкия рицар им позволиха да направят това и едва когато дойде време за почивка и войниците напълниха тяхната вътрешност, за да се запазят от жегата, стените се обадиха с непрестанен грохот. Настана паника: гюллетата разкъсваха платната и трошеха прътите, убиваха войниците, разхвърляха остри отломъци от скалите. Еничарите се оттегляха безредно със силни крясъци, при бягството събаряха по-далечните шатри и навсякъде сееха страх. Пан Володиовски връхлетя с конница върху така обърканите турци и ги сечеше, докато силни конни части не им дойдоха на помощ. Огъня насочваше главно Кетлинг, а освен него и ляхският кмет Циприян нанесе най-големи опустошения всред поганците. Самият той се навеждаше над всяко оръдие и сам допираше фитила; после прикриваше очи с ръка, гледаше за резултата от изстрела и се радваше в сърцето си, че действа толкова сполучливо.
Но и турците копаеха подкопи, правеха насипи и докарваха върху тях тежки оръдия. Преди обаче да почнат да стрелят с тях, при насипите пристигна турски пратеник, закачи върху тръстиково копие султанско писмо и го показа на обсадените. Изпратените драгуни грабнаха веднага пратеника и го откараха в замъка. Султанът призоваваше града да се предаде, като величаеше до небесата своята мощ и милостивост.