Сега драгуните се върнаха през запълнения ров с песни и викове, задъхани, вмирисани на кръв; после от турските окопи и от замъка бяха дадени още няколко оръдейни изстрела, след което настана тишина. Така завърши оня оръдеен бой, който продължаваше от няколко дни и беше увенчан с атаката на еничарите.
— Слава Богу — каза малкият рицар, — ще имаме почивка поне до утрешния намаз, а имаме право на нея.
Но това не беше същинска почивка, защото, когато настъпи още по-дълбока нощ, в тишината отново се разнесе звук на кирки, които удряха скалната стена.
— Това е по-лошо от оръдията! — каза Кетлинг, като се ослушваше.
— Ех, да бях устроил излизане — забеляза малкият рицар, — но това е невъзможно, хората са преуморени. Не са спали, нито яли, макар че имаше какво, но време нямаше. Освен това при миньорите винаги има няколко хиляди души джамак и спахии на стража, за да не им попречим някак. Няма друг изход, сами ще трябва да вдигнем във въздуха новия замък и да се скрием в стария.
— Това вече не може да стане днес! — отговори Кетлинг. — Гледай, хората са изпопадали като снопи и спят дълбок сън. Драгуните дори не са обърсали сабите си.
— Башка, хайде в града и да спиш! — каза внезапно малкият рицар.
— Добре, Михалко — отговори Баша покорно, — ще си отида, щом казваш. Но там манастирът е вече затворен, та по-добре да остана тук и да бдя над твоя сън.
— Странно нещо! — каза малкият рицар. — След такива усилия сънят ми е отлетял и никак не ми се спи…
— Защото ти се е разлудувала кръвта, когато се забавляваше с еничарите — каза Заглоба. — И с мене винаги биваше така. След битка никак не можех да спя. Но що се отнася до Башка, защо ще трябва да се влачи нощем, когато портата е затворена; по-добре да остане тук до сутринта.
Баша прегърна от радост пан Заглоба, а малкият рицар, като видя колко много тя държи да остане, рече:
— Тогава да вървим в стаите.
И отидоха. Но видяха, че стаите са пълни с прах от вар поради снарядите, които разтърсваха стените. Там беше невъзможно да се издържи, та не след много Баша и мъжът й отново излязоха при стените и се настаниха в една ниша, останала след зазиждането на стара порта.
Там той седна и се опря на стената, а тя се притисна до него като дете до майка си. Нощта беше августова, топла и приятна. Месецът осветяваше нишата със сребърна светлина и лицата на малкия рицар и Башка бяха окъпани от светлината. По-долу, в двора на замъка, се виждаха заспали групи от войници, а също така и телата на убити през дневната престрелка, защото досега не бяха намерили време да ги погребат. Тихата светлина на луната пълзеше по тия групи, сякаш небесната самотница искаше да знае кой спи само от умора, а кой вече е заспал вечният си сън. По-нататък се очертаваше стената на главната сграда на замъка, от която върху половината двор падаше черна сянка. От външната страна на стените, където между бастионите лежаха изпосечени с мечове еничари, се чуваха мъжки гласове. Това бяха слуги и ония от драгуните, за които плячката беше помила от съня, та ограбваха телата на загиналите. Техните фенерчета мигаха по бойното поле като светулки. Някои се викаха тихо, а един пееше полугласно нежна песен, която съвсем не отговаряше на заниманието, на което се бе отдал в тоя момент:
Но след някое време това движение започна да намалява и най-сетне престана напълно. Зацари тишина, прекъсвана само от далечните удари на кирките, които непрекъснато трошеха скалата, и подвикванията на стражата по стените. Тая тишина, светлината и великолепната нощ упоиха малкия рицар и Баша. Неизвестно защо им стана малко тъжно, макар и приятно. Башка първа повдигна очи към мъжа си и като видя, че зениците му са отворени, попита: