В тоя момент те се спогледаха в очите, после Володиовски попита по-тихо:
— А направи ли това, което ти казах?
— Всичко е готово — прошепна в отговор Кетлинг, — но мисля, че до това няма да се стигне, защото ние наистина можем да се държим тук още много дълго и да имаше много дни като днешния.
— Дай Боже такова утре!
— Амин! — отговори Кетлинг и вдигна очи към небето. По-нататъшният им разговор бе прекъснат от оръдеен грохот. Отново гранати започнаха да летят към замъка. Няколко от тях обаче избухнаха високо и угаснаха веднага като летни светкавици.
Кетлинг погледна с око на познавач.
— Фитилите на гранатите на тоя окоп, от който стрелят, имат прекалено много сяра — каза той.
— Започва да пуши и по другите! — отговори Володиовски.
И наистина така беше. Както след обаждането на едно куче в нощната тишина другите веднага почват да му отговарят и скоро цялото село се изпълва с лай — така едно оръдие в турските окопи пробуди всичките съседни и обсаденият град бе обграден с венец от гранати. Но тоя път стреляха главно срещу града, не срещу замъка. Същевременно обаче от три места се чуваше как копаят за мини. Личеше, че турците бяха решили непременно да вдигнат във въздуха това скално гнездо, макар здравата скала да правеше почти невъзможна работата на миньорите.
По заповед на Кетлинг и Володиовски отново захванаха да хвърлят ръчни гранати, като се ръководеха от ударите от кирките. Но през нощта не можеше да се разбере дали тоя начин на отбрана нанася някакви щети на обсадителите. При това всички бяха обърнали очите и вниманието си към града, накъдето хвърчаха цели ята от огнени птици. Някои снаряди се пръскаха във въздуха, но други правеха огнена крива по небето и падаха между покривите на сградите. Изведнъж кърваво пожарно сияние разкъса мрака на няколко места. Горяха католическата черква „Света Екатерина“, православната „Свети Юрий“ в украинския квартал, а скоро пламна и арменската катедрала, която впрочем беше запалена още през деня, а сега само се беше отново разгоряла от гранатите. Пожарът се засилваше с всеки миг и осветяваше цялата околност. Виковете от града достигаха чак до стария замък. Можеше да се помисли, че целият град гори.
— Това е лошо — каза Кетлинг, — защото духът на гражданите ще се понижи.
— Нека да изгори всичко — отговори малкият рицар, — стига скалата, откъдето можем да се отбраняваме, да не бъде разбита.
В това време виковете се засилваха все повече. От катедралата се запалиха арменските складове на скъпи стоки, построени на главния площад и собственост на арменци. Там горяха грамадни богатства от злато, сребро, килими, кожи и скъпи платове. След малко тук-таме над къщите почнаха да се появяват огнени езици.
Володиовски силно се разтревожи.
— Кетлинг! — каза той. — Ти ръководи хвърлянето на гранатите и пречи колкото можеш на работата по минирането, а аз ще прескоча в града, защото сърцето ми тръпне за сестрите доминиканки. Слава Богу, че оставиха замъка на спокойствие и мога да се отдалеча…
В тоя момент в замъка наистина нямаше какво много да се прави, та малкият рицар яхна кон и замина. Върна се едва след два часа, придружен от пан Мушалски, който беше вече оздравял след удара, нанесен му от Хамди, а сега идваше в замъка, защото смяташе, че ще може при атаките да нанесе значителни поражения на поганците с лъка си и да придобие голяма слава.
— Здравейте! — каза Кетлинг. — Вече бях неспокоен. Какво става там у доминиканките?
— Всичко е добре — отговори малкият рицар. — Нито една граната не се е пукнала там. Мястото е тихо и безопасно.
— Ех, слава Богу! А Кшиша не се ли тревожи?
— Спокойна е, сякаш е у дома си. Двете с Башка са в една килия, а пан Заглоба е с тях. Там е и Нововейски, съзнанието на когото се е възвърнало. Искаше да дойде с мен в замъка, но още не може да стои дълго на крака. Кетлинг, сега иди ти там, а аз ще те заместя тук.
Кетлинг прегърна Володиовски, защото сърцето го влечеше силно към любимата Кшиша, и той веднага заповяда да му докарат коня. Но докато го докарат, продължи да разпитва малкия рицар какво става в града.
— Гражданите гасят много смело огъня — отговори малкият рицар, — но по-богатите арменски търговци, като видели, че горят складовете им, изпратили до епископа делегация с настояване градът да се предаде. Когато узнах това, въпреки че си бях обещал да не ходя на техни заседания, отидох. Там ударих по муцуната един, който най-много настояваше да се предадем, и епископът ми се разсърди за това. Лошо, братя! Страхът там обзема все повече хора и нашата готовност за защита им става все по-противна. Те ни корят, а не ни хвалят, защото казват, че напразно сме излагали града. Чувах също, че нападали Маковецки, задето се противопоставял на преговорите. Самият епископ му каза: „Ние не се отричаме нито от вярата си, нито от краля, но какво може да помогне по-нататъшната съпротива? Ти не виждаш ли, казва, оттук поруганите храмове, изнасилените честни девойки и невинните деца, влачени в робство? А с договор, казва, още можем да им осигурим съдбата и за себе си да издействаме свободно заминаване!“ Така говореше епископът, а пан генералът кимаше с глава и повтаряше: „По-добре да загина, но това е истина!“