Както се каза, замъкът пръв започна оръдейния разговор, и то толкова успешно, че в окопите настана временна уплаха. Но бинбашиите мигновено възстановиха реда между еничарите и в същото време се обадиха всички турски оръдия. Хвърчаха гюллета, гранати, картечи; над главите на бранителите хвърчаха отломъци от камъни, тухли, мазилка; пушекът се смеси с праха, горещината на огъня — със слънчевата жега. На гърдите липсваше въздух, на очите — гледка; грохотът на оръдията, пръскането на гранатите, звънтенето на гюллетата по камъните, турските крясъци, възгласите на защитниците образуваха страховит оркестър, съпровождан от ехото на скалите. Обсипваха със снаряди замъка, обсипваха града, всичките порти, всичките кули. Но замъкът се отбраняваше упорито, с гръмотевици отговаряше на гръмотевиците, тресеше се, светеше, димеше, ехтеше, бълваше огън, смърт и унищожение, сякаш в него се беше запалил гневът на Зевс, сякаш се беше забравил всред пламъците, сякаш искаше да заглуши турските гръмотевици и да потъне в земята или да победи.
В бъркотията, всред полетелите гюллета, всред огъня, праха и пушека малкият рицар се хвърляше от оръдие към оръдие, от едни стени към други, от ъгъл към ъгъл, сам заприличал на унищожителен огън. Той сякаш се двоеше и троеше; беше навсякъде, насърчаваше, викаше; където паднеше топчия, там го заместваше той — и като влееше бодрост в гърдите, отново тичаше някъде другаде. Неговото въодушевление се отрази на войниците. Те повярваха, че това е последната атака, след която ще дойдат спокойствие и слава — вярата в победата преизпълваше гърдите им, сърцата станаха твърди и упорити, боен ентусиазъм овладя умовете. Възгласи и предизвикателни думи непрекъснато се изтръгваха от гърлата им. Някои ги обземаше такава ярост, че се прокрадваха извън стените, та отблизо да се заловят гуша за гуша с еничарите.
Те на два пъти под прикритието на пушеците тръгнаха в плътна маса към отвора и два пъти се оттеглиха панически, като настлаха земята с трупове. Към обед им пратиха на помощ маса от опълчение и джамак, но тия по-слабо обучени тълпи, макар и тласкани отзад с копия, само виеха с ужасни гласове и не искаха да вървят срещу замъка. Пристигна каймакаминът — нищо не помогна! Всеки момент имаше опасност да избухне паника, граничеща с умопобъркване, затова накрай оттеглиха хората и само оръдията продължиха да действат без отдих, като бълваха гръм след гръм, светкавица подир светкавица.
Така протичаха цели часове, слънцето вече беше слязло от зенита си и поглеждаше към сражението без лъчи, червено, задимено, сякаш закрито от лека мъгла.
Към три часа след пладне оръдейният грохот стана толкова силен, че на стените не можеха да се чуят и най-силно крещяните в ушите думи. Въздухът в замъка се сгорещи като в пещ. Водата, с която поливаха нажежените оръдия, веднага се превръщаше в пара, смесваше се с пушка и закриваше изгледа, но оръдията гърмяха непрекъснато.
Веднага след три часа бяха разбити двете най-големи турски оръдия. Няколко минути по-късно се пропука една мортира близо до тях, улучена с гюлле. Топчиите гинеха като мухи. Всеки миг ставаше по-очевидно, че неукротимият пъклен замък взема връх в боя, че ще надкрещи турските гърмежи и че той ще изрече последната дума… на победата.
Турският огън постепенно започна да отслабва.
— Краят наближава! — викна с всички сили Володиовски в ухото на Кетлинг, за да може той да го чуе всред тоя ехтеж.
— И аз така мисля! — отговори Кетлинг. — Дали до утре или за по-дълго?
— Може и за по-дълго. Днес победата е на наша страна!
— И благодарение на нас!
— Ще трябва да помислим за новата мина. Турският огън отслабваше още повече.
— Да продължаваме да бием с оръдията! — извика Володиовски.
И се затече между топчиите.
— Огън, момчета — викна той, — докато и последното турско оръдие не престане да действа! За славата на Бога и на пресветата Дева! За славата на Жечпосполита! Огън!
А войниците, като видяха, че и тази атака е вече към края си, се обадиха с гръмък, радостен възклик и с още по-голямо въодушевление започнаха да стрелят към турските окопи.
— Вечерен намаз ще ви засвирим, кучета такива, намаз — викаха многобройни гласове.
Внезапно стана нещо странно. Ето че всички турски оръдия замлъкнаха изведнъж, сякаш някой ги преряза с нож. Замлъкна също така и стрелбата на еничарките от новия замък. Старият замък гърмя още някое време, но накрай офицерите взеха да се споглеждат и да се питат един друг: