— Какво е това? Какво стана?
Кетлинг, поразтревожен, също спря стрелбата. Тогава един от офицерите се обади високо:
— Навярно под нас има мина и ще я запалят сега!…
Володиовски го прониза със страшен поглед.
— Мината не е готова, а и да беше готова, от нея ще хвръкне във въздуха само лявата стена на замъка — и ние ще се отбраняваме от развалините, докато дишаме — разбираш ли, ваша милост?
После настана тишина. Не я смути нито един гърмеж, нито от града, нито от окопите. След грохота, който тресеше стените и земята, в тая тишина имаше нещо тържествено, но едновременно и зловещо. Очите на всички се напрягаха към окопите, но зад облаците дим не се виждаше нищо.
Внезапно от лявата страна се чуха отмерени удари с кирки.
— Казвах аз, че едва сега дълбаят, за да слагат мина! — обади се Володиовски.
Сега той се обърна към Люшня:
— Вахмистър! Ще вземеш двайсет души и ще надникнеш в новия замък.
Люшня изпълни бързо заповедта, взе двайсет души и след миг изчезна заедно с тях оттатък отвора.
Отново настана мълчание, прекъсвано само от хъркането или хълцането тук-таме на недоумрелите, а също така от ударите на кирките.
Чакаха доста дълго, най-сетне вахмистърът се върна.
— Пане командир — каза той, — в новия замък няма жива душа.
Володиовски погледна смаяно Кетлинг.
— Дали вече са се отказали от обсадата, а? От тия пушеци нищо не може да се види!
Но духани от вятъра, пушеците се разредяваха и най-сетне тая димна завеса се прекъсна над града. В същия миг някакъв страшен и уплашен глас извика от кулата:
— Над портите бели знамена! Предаваме се!
Като чуха това, войниците и офицерите се обърнаха към града. Страхотно изумление се изписа по лицата, думите на всички замряха на устата и те гледаха към града през ивиците пушек.
А в града, на украинската и ляхската порта наистина се развяваха знамена, а по-нататък се виждаше още едно от кулата на Батори.
Тогава лицето на малкия рицар стана бяло като тия знамена, които се люлееха от вятъра.
— Кетлинг, виждаш ли? — прошепна той, като се обърна към приятеля си.
Лицето на Кетлинг също беше побледняло.
— Виждам — каза той.
И двамата някое време се гледаха в очите и си казваха с тях всичко, което можеха да кажат такива двама войници без петно на страх, които никога през живота си не бяха нарушили дадена дума и които се бяха заклели пред олтара по-скоро да загинат, отколкото да предадат замъка. И ето че сега, след такава отбрана, след такова сражение, което напомняше отбраната на Збараж, след отблъснатата атака и след победата, им се заповядваше да нарушат клетвата, да предадат замъка и да живеят!
Както неотдавна зловещи гюллета прелитаха над замъка, така сега рояци зловещи мисли прелитаха през главите им. И просто бездънна мъка стискаше сърцата им, мъка за две любими същества и мъка за живота и щастието; затова те се споглеждаха като замаяни, като мъртви, а понякога обръщаха пълен с отчаяние поглед към града, сякаш искаха да се убедят дали очите им не ги лъжат и дали наистина е ударил часът.
А в това време конски копита затропаха откъм града и след малко пристигна Хораим, млад адютант на подолския пан генерал.
— Заповед за командира! — викна той, като спираше жребеца си.
Володиовски взе заповедта, прочете я мълчаливо и след малко всред гробна тишина се обърна към офицерите:
— Ваша милост панове! Комисари са преминали с лодка реката и вече са заминали за Длужко, за да подпишат споразумение. След малко ще се върнат оттук… До вечерта ще трябва да изведем войската от замъка, а незабавно да забучим бяло знаме…
Никой не каза нито дума. Чуваше се само ускорено дишане и сумтене.
Най-сетне се обади Квашиброцки:
— Ще трябва да забучим знаме. Веднага ще събера хората!…
Незабавно тук-таме се чуха команди. Войниците започнаха да се строяват в редици и да вземат оръжието си на рамо. Дрънкането на мускетите и отмерените стъпки отекваха в смълчания замък.
Кетлинг се приближи до Володиовски.
— Време ли е? — попита той.
— Чакай комисарите, да узнаем условията… Най-сетне аз сам ще сляза там.
— Не! Аз ще сляза, аз по-добре познавам подземието и знам кое къде се намира.
По-нататъшният им разговор бе прекъснат от гласове, които викаха:
— Комисарите се връщат! Комисарите се връщат!
И наистина след малко тримата нещастни пратеници се появиха в замъка. Това бяха подолският съдия Грушецки, столникът Жевуски и черниговският хоронжи пан Мишлишевски. Те вървяха мрачни, с наведени глави. На гърбовете им лъщяха сърмени кафтани, получени в дар от везира.