— Моя светла благодетелко — каза той. — Знам аз много добре колко хубави са сушените турски плодове, защото дълги години съм живял в Стамбул, но знам също, че и много лакомници има за тях. Как така е станало, та досега никой не се е полакомил за тая девойка?
— За Бога! Имаше доста младежи, които се занасяха и по двете. А на смях Башка наричаме вдовица на трима мъже, защото едновременно трима достойни кавалери се бяха спуснали да я задирят: пан Швирски, пан Киндрацки и пан Чвилиховски. Все шляхтичи от нашите места и големи земевладелци, чиито родствени връзки мога също така да изредя подробно на ваша милост.
При тия думи пани столникова вече отново разпери пръстите на лявата си ръка и приготви за броене показалеца на дясната, но Заглоба я попита бързо:
— И какво стана с тях?
— И тримата загинаха във войната, затова наричаме Баша вдовица.
— Хм! А тя как понесе това?
— Виждате ли, ваша милост, у нас това е обикновено нещо и рядко някой ще стигне до напреднала възраст и ще умре от собствената си смърт. У нас дори казват, че на шляхтича не му прилича друга смърт освен на бойното поле. Как Башка понесе това ли? Похлипа си малко, горката, и то най-вече в конюшнята, защото, дотежи ли й нещо, тя веднага тича в конюшнята! Отидох веднъж подире й и я питам: „За кого плачеш?“ А тя: „И за тримата!“ От тоя отговор веднага разбрах, че никого не е харесала особено много… И мисля, че щом главата й е заета с нещо друго, тя изобщо още не чувства божията воля; Кшиша — повечко, но Башка като че ли още съвсем никак!…
— Ще я почувства! — каза Заглоба. — Ваша милост благодетелко! Ние най-добре разбираме това! Ще я почувства, ще я почувства!…
— Такова е нашето предназначение! — отговори пани столникова.
— Точно така. От устата ми го взе, ваша милост пани! По-нататъшният разговор бе прекъснат от приближаването на младата компания.
Малкият рицар беше вече станал доста смел пред панна Кшиша, а тя, изглежда, от добро сърце се занимаваше с него и с неговата скръб, както лекар се занимава с болен. И може би затова именно проявяваше към него по-голяма благосклонност, отколкото позволяваше толкова краткото им познанство. Но понеже пан Михал беше брат на пани столникова, а момичето — роднина на мъжа й, това не учудваше никого. Башка обаче беше останала сякаш малко настрани и само пан Заглоба непрекъснато насочваше вниманието си към нея. Пък и изглежда, че на нея й беше все едно дали някой се занимава с нея или не. Отначало тя гледаше с възхищение двамата рицари, но със същото възхищение разглеждаше и чудесните оръжия на Кетлинг, окачени по стените. После започна да се попрозява, сетне очите й взеха все повече да се затварят, докато най-сетне каза:
— Както ми се спи, сигурно чак вдругиден ще се събудя…
След тия думи веднага всички се разотидоха, защото жените бяха уморени от пътя и чакаха само да постелят леглата. Когато най-после пан Заглоба се намери на четири очи с Володиовски, отначало замига многозначително, а после обсипа малкия рицар с град от леки пестници.
— Михале!… Е, какво, Михале, а? Същински репички, а? Калугер ще ставаш, а? Тая боровинка, Дрогойовска, е сладка, нали? Ами онова, розовичкото хайдуче, охо! Какво ще кажеш, Михале?
— Какво? Нищо! — отговори малкият рицар.
— Особено ми допадна хайдучето. Казвам ти, че когато седях до него на вечерята, такъв огън ме гореше от него, като че ли беше печка.
— То е още коза; другата — къде, къде е по-солидна!
— Дрогойовска е сочна слива, същинска сочна слива. Ама оня лешник!… Бога ми, ако имах зъби!… Исках да кажа, ако имах такава дъщеря, само на тебе бих я дал. Бадем, казвам ти, бадем!
Володиовски внезапно посърна, защото си спомни епитетите, които пан Заглоба даваше на Ануша Борзобогата. В неговите мисли и памет като жива изведнъж се изправи фигурата й, мъничкото й лице, тъмните й плитки, нейната веселост, чуруликането и начинът, по който гледаше. Тия две бяха по-млади, но оная му беше сто пъти по-скъпа от всички по-млади.
Малкият рицар скри лице в шепите си — и го овладя още по-силна скръб, по-силна, защото беше неочаквана.
Заглоба се учуди; мълча някое време и гледа неспокойно, после каза:
— Михале, какво ти е? Проговори, за Бога!
Володиовски продума:
— Толкова жени живеят, ходят по тоя свят, само моето агънце вече го няма, само нея едничката никога вече няма да я видя!…
След това болката задави гласа му, та той допря чело върху облегалката на пейката и зашепна през стиснати устни:
— Боже! Боже! Боже!…
Седма глава
Панна Баша обаче склони Володиовски да я учи на фехтовка, а той не отказа, защото след няколко дни, макар винаги да предпочиташе Дрогойовска, обикна и Башка, па и мъчно беше да не я обикне човек.