Рано в зори Янъш паша отиде още веднъж при Хюсеин със съвет да се оттеглят в боен ред чак при моста на Днестър и там да започнат предпазливо военната игра. „Защото, казваше, ако войската не издържи напора на конницата, тогава ще се скрие от другата страна и реката ще й бъде прикритие.“ Но Кяхя, командирът на еничарите, беше на друго мнение. Той смяташе, че е вече късно за съвета на Янъш, а освен това се страхуваше, че когато се обяви заповедта за отстъпление, веднага цялата войска ще бъде обзета от паника. „Спахиите, подпомогнати от джамака, трябва да издържат върху себе си първия напор на конницата на неверника, дори ако трябва да загинат на място. През това време еничарите ще им дойдат на помощ, а когато първият напор на неверниците бъде спрян, тогава може би Бог ще даде и победа.“
Така съветваше Кяхя и Хюсеин послуша съвета му. Огромните маси лека турска конница излязоха напред, а еничарите и джамакът застанаха готови зад тях, около шатрите на Хюсеин. Техните дълбоки редици представляваха великолепна и страшна гледка. Белобрадият Кяхя, „лъвът Божи“, който досега беше водил войниците си само към победи, прелиташе покрай плътните им редове, укрепваше и повишаваше духа им, като припомняше миналите боеве и миналите успехи. А и те повече желаеха бой, отколкото това бездейно стоене на дъжда и студа в очакване, изложени на вятъра, който пронизваше тялото до костите; затова, макар че вдървените им ръце едва можеха да държат пушките и копията, те се радваха, че ще се сгреят в боя. С много по-малко желание очакваха атаката спахиите, първо, защото върху тях щеше да връхлети първият устрем и, второ, защото между тях имаше много жители на Мала Азия и Египет, които бяха извънредно неиздръжливи на студ, та бяха полумъртви след тая нощ. Конете бяха също така много зле и макар че имаха великолепни сбруи, стояха с увиснали към земята ноздри, от които бухаха кълба пара. Хората, със сини лица, с угаснал поглед, не мислеха за победа. Мислеха само, че смъртта е по-добра от такава мъка, в каквато беше минала последната нощ, а най-хубавото нещо е бягството към родния край под горещите лъчи на слънцето.
В полската войска двайсетина души, облечени недостатъчно добре, умряха на разсъмване по насипите, но, общо взето, пехотата и конницата издържаха студа много по-добре от турците, защото ги крепеше надеждата за победа и почти сляпата вяра, че щом хетманът е решил да вкочанясват на студа, тая мъка е несъмнено за тяхно добро, а на турците трябва да донесе зло и гибел. Но все пак и те посрещнаха с радост първите зари на утрото.
В същото време пан Собески се появи на насипите. Тоя ден на небето нямаше утринно сияние, но сияеше лицето му, защото, като разбра, че неприятелят иска да му даде сражение в стана, беше сигурен, че този ден ще донесе страхотно поражение за Мохамед. И той минаваше на кон от полк на полк и повтаряше: „За поруганите черкви! За хулите срещу пресветата Дева в Каменец! За злините, нанесени на християнството и на Жечпосполита! За Каменец!“ А войниците гледаха страшно, сякаш искаха да кажат: „Ние едва стоим вече! Пусни ни, велики хетмане, и ще видиш!“ Бледата и възсива светлина на утринта с всеки момент ставаше по-ясна; в мъглата все повече се провиждаха редиците от конски глави, човешки фигури, копия, пряпорци, най-сетне пехотни полкове. И именно те започнаха най-напред са се придвижват към неприятеля и вървяха в мъглата като две реки от двете страни на конницата; после тръгна леката конница, като остави само в средата широка ивица, по която в удобен момент щяха да се втурнат хусарите.
Всеки командир на полк в пехотата, всеки ротмистър имаше вече инструкции и знаеше какво трябва да прави. Артилерията на пан Контски взе да се обажда все по-мощно, като предизвикваше също така мощни отговори от турска страна. Изведнъж прозвуча залп от мускети, страшен вой се понесе по целия стан — атаката започна.
Мъгливият въздух закриваше гледката, но отгласите от боя достигаха до мястото, където чакаха хусарите. Чуваха се само гърмежи, дрънкане на оръжие, човешки викове. Пан хетманът, който досега беше останал при хусарите и разговаряше с пан украинския воевода, млъкна изведнъж и започна да се ослушва, след което каза на воеводата:
— Пехотата се бие с джамака, който е разхвърлян отпред в окопите.
След малко гърмежите постепенно почнаха да отслабват, но изведнъж неочаквано изтрещя страшен залп и много скоро след него — втори. Явно беше, че леките хоронгви са изтласкали спахиите и са се намерили пред еничарите.
Великият хетман пришпори коня и полетя като светкавица към полесражението начело на няколко десетки души от свитата си; пан украинският воевода остана сам с петнайсетте хусарски хоронгви, които стояха в бойна готовност и само чакаха сигнал, за да се втурнат и решат изхода на битката.