— Предпочитам да бъда откровен, понеже мисля, че искреността е винаги по-ценна от преструвките… Но… аз не умея да изразя колко утеха вливаше ваша милост в сърцето ми и колко благодарен бях за това!
— Дано винаги да бъде така — отговори Кшиша и сплете ръце върху гергефа.
На това пан Михал отговори с голяма тъга:
— Дано! Дано да бъде така… Но на мене пан Заглоба ми каза… (така говоря пред ваша милост, панно, като че ли съм пред свещеник…), пан Заглоба ми каза, че приятелството с жена е опасно нещо, защото под него сигурно може да се крие по-горещо чувство, както жар под пепел. И аз сметнах, че може би пан Заглоба е прав и — прости, ваша милост панно, на грубия войник — друг по-изтънко би обяснил това, а на мене… само сърцето ми кърви, че през тия последни дни пренебрегвах ваша милост… и не ми се ще да живея…
Като каза това, пан Михал започна толкова бързо да си мърда мустачките, както никой бръмбар не ги мърда.
Кшиша наведе глава и след малко две сълзици потекоха по бузите й.
— Ако така ваша милост ще бъде по-спокоен, ако моето сестринско чувство не ти помага с нищо, аз ще го скрия в себе си…
И други две сълзици, а после още две се появиха по бузите й.
Но при тая гледка сърцето на пан Михал се разкъса докрай; той скочи към Кшиша и я грабна за ръцете. Гергефът се търколи от коленете й чак насред стаята, рицарят обаче не обръщаше внимание на нищо, само притискаше до уста топлите й кадифени ръце и повтаряше:
— Не плачи, ваша милост панно! За Бога! Не плачи!
Но не престана да целува тия ръце дори тогава, когато Кшиша ги скръсти върху главата си, както правят угрижени хора; напротив, целуваше ги още по-горещо, докато топлината, която лъхаше от косата и челото, го упои като вино и обърка разума му.
Тогава сам не разбра как и кога устните му се плъзнаха към челото й и започнаха да го целуват още по-горещо; после устните му слязоха върху разплаканите й очи и съвсем му се зави свят; сетне усети съвсем нежното мъхче над нейните уста; след това устните им се сляха, прилепени дълго и силно. В стаята стана тихо, само чаровникът тиктакаше отмерено.
Внезапно в пруста се чуха стъпките на Баша и детският й глас, който повтаряше:
— Студ! Студ! Студ!
Володиовски отскочи от Кшиша като уплашен рис от жертвата си, а в тоя момент Башка се втурна шумно, като продължаваше да повтаря:
— Студ! Студ! Студ!
Ненадейно тя се препъна о гергефа, паднал насред стаята. Тогава се спря и като гледаше смаяна ту гергефа, ту Кшиша, ту малкия рицар, рече:
— Какво е това? Да не сте се замервали като с топка?
— А къде е лелинка? — попита Дрогойовска и се мъчеше да изтръгне от развълнуваната си гръд спокоен и естествен глас.
— Лелинка слиза бавно от шейната — отговори Баша със също променен глас.
И подвижните й ноздри се размърдаха няколко пъти. Тя погледна още веднъж и пан Володиовски, който в това време вдигаше гергефа, после внезапно излезе от стаята.
Но в тоя момент влезе пани столникова, а пан Заглоба слезе отгоре и подхванаха разговор за пани лвовската подкоможина.
— Не знаех, че тя е кръстница на пан Нововейски — каза пани столникова, — а той трябва да й е доверил нещо, защото тя страшно атакуваше Баша с него.
— А Баша какво? — попита Заглоба.
— Баша ли! Каквато си е кекерица! Каза на пани подкоможина: „Той няма мустаци, а аз ум и — и не се знае кой пръв ще дочака онова, което му липсва.“
— Знаех, че тя няма да се обърка, но кой я знае какво наистина си мисли. Женска хитрост!
— При Баша каквото е на сърцето, това е на езика. Пък и аз вече съм казвала на ваша милост, че тя още не чувства волята божия; Кшиша повече.
— Лелинко! — обади се Кшиша внезапно.
По-нататъшният разговор бе прекъснат от слуга, който заяви, че вечерята е сложена. И всички отидоха в столовата, само Баша я нямаше.
— Къде е панна Баша? — попита пани столникова слугата.
— В конюшнята. Казах й, че вечерята е готова, а тя отговори: „хубаво“ и отиде в конюшнята.
— Да не й се е случило нещо неприятно? Тя беше толкова весела! — рече пани Маковецка, като се обърна към Заглоба.
Изведнъж малкият рицар, чиято съвест беше неспокойна, каза:
— Ще отида за нея!
И отиде. Намери я наистина току зад вратата на конюшнята, седнала върху купчинка сено. Тя беше толкова замислена, че дори не го забеляза, когато влизаше.
— Панно Барбаро! — каза малкият рицар и се наведе над нея. Баша трепна, сякаш събудена от сън, и вдигна към него очи, в които Володиовски с най-голямо изумление видя две големи като бисерни зърна сълзи.
— За Бога! Какво ти е, ваша милост панно? Плачеш ли?
— Ами! Откъде накъде! — извика Баша и скочи. — Откъде накъде! Това е от студа!