И се засмя весело, но тоя смях беше малко принуден. После, за да отклони вниманието от себе си, посочи преградата, в която се намираше турският жребец, подарен на Володиовски от хетмана, и каза бързо:
— Ти, ваша милост, разправяше, че при тоя кон не може да се влиза, нали? Ще видим!
И докато пан Михал успее да я спре, тя скочи в преградата. Дивият жребец веднага започна да присяда на задницата си, да тропа с крака и да остри уши.
— За Бога! Той може да те убие, ваша милост панно! — викна Володиовски и скочи подир нея.
Но Баша вече потупваше с цяла длан жребеца по врата и повтаряше:
— Нека ме убие! Нека ме убие! Нека ме убие!…
А конят обърна към нея димящите си ноздри и пръхтеше тихо, сякаш доволен от милувките.
Десета глава
Всички нощи на Володиовски бяха нищо в сравнение с тая, която прекара след случката с Кшиша. Защото той изневери на паметта на своята покойница, споменът за която все пак му беше скъп; измами доверието на живата, злоупотреби с приятелството, пое известни задължения, постъпи като човек без съвест. Друг воин не би искал и да знае за такава една целувка и най-много би засукал мустак, като си спомни за нея; но пан Володиовски, особено след смъртта на Ануша, беше много добросъвестен, като всеки човек с оболяла душа и разкъсано сърце. Така че какво му предстоеше сега? Как трябваше да постъпи?
Оставаха само няколко дни до заминаването му, което можеше да пресече и тури край на всичко. Но достойно ли бе да замине, без да каже нито дума на Кшиша, и да я остави така, както се оставя една обикновена прислужница, от която си откраднал целувка? При тая мисъл храброто сърце на малкия рицар изтръпваше. Дори при това раздвоение, в което бе изпаднал сега, мисълта за Кшиша го изпълваше с блаженство, а споменът за целувката го пронизваше със сладостни тръпки.
При тоя спомен бяс го хващаше срещу самия себе си, но въпреки всичко не можеше да се противопостави на чувството на сладост и блаженство. Все пак цялата вина той поемаше върху себе си.
— Аз доведох Кшиша до това — повтаряше си той с горчивина и болка, — аз я доведох, ето защо не е достойно да замина, без да й кажа нито дума.
Тогава какво? Да й направи ли предложение и да замине като годеник на Кшиша?
Но ето, че облечена с бяло и самата бяла-беленичка като восъчна фигурата на Ануша Борзобогата изведнъж се изправяше пред очите на рицаря така, както я беше сложил в ковчега.
— Поне на това имам право — казваше тази фигура, — да ме жалиш и да тъгуваш за мене. Отначало искаше да ставаш монах, цял живот да ме оплакваш, а сега вземаш друга, преди още душичката ми да е успяла да долети до небесните порти. Ах, почакай! Нека по-напред да стигна до небесата, нека престана да виждам тая земя…
И на рицаря се струваше, че е някакъв клетвопрестъпник спрямо тая светла душица, чиято памет трябва да почита и пази като светиня. Обземаше го и мъка, и безкраен срам, и презрение към самия себе си. Желаеше смъртта.
— Анушка! — повтаряше той на колене. — Аз не ще престана да те оплаквам до смъртта си, но какво да правя сега?
Бялата фигура не отговаряше нищо на това, разсейваше се като лека мъгла, а вместо нея във въображението на рицаря се появяваха очите на Кшиша и нейната уста, покрита с нежен мъх, а заедно с тях и съблазни, от които горкият воин се отърсваше като от татарски стрели. И той би устоял на самите съблазни, но в същото време съвестта му казваше: зле ще сториш, ако заминеш и оставиш посрамена почтената девойка, която ти доведе до грях.
Така се колебаеше сърцето на рицаря на две страни всред несигурност, тревога, мъка. Навремени го обземаше желание да отиде, да признае всичко на пан Заглоба и да се посъветва с тоя човек, чийто разум намираше изход от всяка трудност. Та нали той бе предвидил всичко, предварително беше казал какво значи да започваш приятелство с жени…
Но тъкмо това съображение въздържаше малкия рицар. Той си спомни колко рязко бе викнал на пан Заглоба: „Ти, ваша милост, не обиждай Кшиша!“ Но кой обиди Кшиша? Кой сега се питаше дали не е по-добре да я остави като някаква прислужница и да си замине?
— Ако не беше клетата покойница, нито минута нямаше да се колебая — каза си малкият рицар — и никак нямаше да се тревожа; напротив, щях да се радвам в душата си, че съм вкусил такава рядкост!
А след малко измърмори:
— И сто пъти с готовност бих вкусил!
Но като видя, че изкушенията отново го налягат, той се отърси енергично от тях и така започна да разсъждава:
„Тръгна тя! Щом веднъж постъпих като човек, който желае не приятелство, а очаква наслади от Купидон, тогава трябва вече и по-нататък да вървя по тоя път и утре да кажа на Кшиша, че я искам за жена.“