Кшиша удовлетвори желанието на рицаря, а той се обади отново:
— Винаги когато сме насаме, говори ми по име.
— Не ми е някак лесно — отговори тя с усмивка. — Никога не ще посмея!
— А аз посмях!
— Защото ти, ваша милост, си рицар, защото си смел, защото си войник…
— Кшишка, моя любима!
— Мих…
Но Кшиша не посмя да довърши и закри лице с маншона си.
След някое време пан Михал зави към къщи и вече не говориха много по пътя, само току пред портата малкият рицар попита още:
— А след вчерашното… знаеш… много ли ти беше тъжно?
— Беше и срамно, и тъжно, но… чудесно! — добави тя тихо. И веднага си придадоха равнодушен израз на лицата, та никой да не познае какво се беше случило между тях.
Но това беше излишна предпазливост, тъй като никой не им обърна внимание.
Наистина Заглоба и пани столникова изтичаха чак в трема, за да посрещнат двете девойки, но очите им бяха обърнати само към Баша и Нововейски.
Баша беше червена, неизвестно дали от студа или от някакво вълнение, а Нововейски бе като отровен. И още в трема започна да се сбогува с пани столникова. Тя напразно го задържаше, напразно и сам Володиовски, който беше в отлично настроение, го увещаваше да остане на вечеря; извини се, че е служебно зает, и замина.
Тогава пани столникова, без да каже нищо, целуна Баша по челото — а тя веднага избяга в стаята си и не се върна чак до вечерята.
Едва на другия ден пан Заглоба я издебна сама и я попита:
— Е, какво, хайдучето ми, Нововейски сякаш гръм го е ударил?
— Аха! — отговори тя, като потвърждаваше с глава и мигаше с очи.
— Я ми кажи какво му рече?
— Въпросът му беше бърз, защото той е решителен, но и отговорът беше бърз, понеже и аз съм решителна: „Не!“
— Отлично си постъпила! Дай да те прегърна! А той какво? Лесно ли отстъпи?
— Попита дали с течение на времето не ще може да постигне нещо! Жал ми беше за него, но не и не; нищо не може да излезе от това!…
Тук Баша изду ноздри, и взе да тръска коса малко тъжно и сякаш замислена.
— Ще ми кажеш ли причините? — попита Заглоба.
— Същото искаше и той, но напразно; на него не ги казах и на никого няма да ги кажа.
— А може би — каза Заглоба, като я гледаше втренчено в очите, — може би в сърцето си носиш някакво скрито чувство, а?
— Ами, чувство! — извика Баша.
После скочи от мястото си и започна да повтаря бързо, сякаш искаше да скрие смущението си:
— Не искам пан Нововейски! Не искам пан Нововейски! Не искам никого! Защо ми досаждаш, ваша милост? Защо ми досаждат всички?…
Внезапно се разплака.
Пан Заглоба я утешаваше, както можеше, но тя през целия ден беше тъжна и сърдита.
— Пане Михале! — каза пан Заглоба на обед. — Ти заминаваш, но в това време Кетлинг ще се върне, а той е хубавец над хубавците! Не зная какво ще правят момичетата, но мисля, че като се върнеш, ще ги намериш влюбени.
— Много хубаво! — отговори Володиовски. — Веднага ще го сватосаме за панна Баша.
Баша впи в него погледа си на рис и рече:
— Защо, ваша милост, не си така грижлив и за Кшиша?
При тия думи малкият рицар съвсем се обърка и отговори:
— Ти, ваша милост панно, още не познаваш силата на Кетлинг, но ще я опознаеш!
— А защо да не я опознае Кшиша? Нали не аз пея:
Сега пък Кшиша се обърка на свой ред, а малката оса продължаваше да говори:
— В краен случай ще помоля пан Нововейски да ми заеме щита си, но не зная как Кшиша ще се отбранява, щом ваша милост заминеш, а тя се изправи пред такава опасност.
Ала Володиовски се беше вече съвзел, та отговори малко остро:
— Може би и тя ще намери с какво да се отбранява дори по-добре от ваша милост!
— Как?
— Тя е по-малко плашлива, а е по-сериозна и по-разсъдлива…
Пан Заглоба и пани столникова помислиха, че сприхавото хайдуче веднага ще се изправи за борба, но за тяхна голяма почуда „хайдучето“ наведе глава над чинията и едва след малко каза с тих глас:
— Ако ваша милост се сърди, извинявам се и пред тебе, и пред Кшиша…
Единайсета глава
Пан Михал получи разрешение да пътува през където би искал, затова тръгна през Ченстохова, за да посети гроба на Ануша. Той изплака над него останалите си сълзи и продължи пътя си, а под влияние на пресните спомени почваше да мисли, че все пак тоя таен годеж с Кшиша беше твърде преждевременен. Чувстваше, че скръбта и траурът имат в себе си нещо свято и неприкосновено, което трябва да бъде съхранявано, докато само не се възнесе като мъгла към небето и не се разсее в безкрайните простори.