— Кшишо! Кшишо! Какво става с тебе! — викаше тя сама на себе си.
Но се намираше сякаш в състояние на унес и непрекъснат захлас.
Нищо още не беше станало, нищо не се бе случило, досега с Кетлинг не бяха разменили дори две думи насаме и при все че мисълта за него я беше овладяла изцяло, някакъв инстинкт й шепнеше непрекъснато: „Пази се! Избягвай го!“ И тя го избягваше…
Досега не беше помислила, че са си дали дума с Володиовски, и това беше за нея щастие; а не бе помислила именно защото не се бе случило още нищо и защото не мислеше за никого — нито за себе си, нито за другите, само за Кетлинг!
Тя криеше това най-дълбоко в душата си и мисълта, че никой не се досеща какво става в нея, че никой не я свързва с Кетлинг, й носеше голямо облекчение. Ненадейните думи на Баша я убедиха, че работите стоят другояче, че хората вече ги наблюдават, че вече ги свързват в мислите си, че отгатват. И тогава безпокойството, срамът и болката, взети заедно, победиха волята й — и тя се разплака като малко дете.
Думите на Баша бяха обаче едва началото на всички ония задевки, многозначителни погледи, намигвания, поклащания на глава, най-сетне на ония двусмислени думи, които трябваше да търпи. Всичко това започна още на обеда. Пани столникова запрехвърля поглед от нея върху Кетлинг и от Кетлинг върху нея, което не правеше по-рано. Пан Заглоба се поклащаше многозначително. От време на време разговорът се прекъсваше неизвестно защо и наставаше мълчание, а веднъж при една такава пауза заплеснатата Баша викна, та се чу по цялата трапеза:
— Зная нещо, но няма да го кажа!
Кшиша пламна в същия миг, а после веднага побледня, сякаш някаква страшна опасност прелетя край нея. Кетлинг също наведе глава. Двамата много добре разбираха, че това се отнася за тях, и при все че избягваха да разговарят помежду си, при все че тя се пазеше да не го погледне и за двамата беше ясно, че между тях става нещо, че поради смущението си създава някаква неясна близост, която ги свързва и едновременно отдалечава един от друг, защото поради нея напълно губят свобода и вече не могат да бъдат обикновени приятели. За тяхно щастие никой не обърна внимание на думите на Баша, защото пан Заглоба се готвеше да отиде в града и щеше да се върне с многобройна рицарска компания, та всички бяха заети с това.
Вечерта домът на Кетлинг засия от светлина; дойдоха петнайсетина военни и музика, извикана от любезния домакин за развлечение на дамите. Наистина не можеше да се танцува, защото великите пости и траурът на Кетлинг не позволяваха, но слушаха оркестъра и се забавляваха с разговори. Дамите се бяха облекли празнично: пани столникова се появи цяла в източни коприни, хайдучето беше с пъстроцветна премяна и войнишките очи не можеха да се откъснат от розовото й лице и светлата коса, която току падаше над очите й; тя предизвикваше смях с решителния си език и удивяваше с маниерите си, в които казашката смелост се преплиташе с неизразим чар.
Кшиша, чийто траур по баща й вече изтичаше, беше облечена с бяла рокля с втъкани сребърни нишки. Едни рицари я сравняваха с Юнона, други с Диана, но никой не се приближаваше твърде много до нея, никой не засукваше мустак, не тътрузеше крака и не хвърляше въдици, никой не я гледаше с пламнали очи и не започваше разговор за любов. Но тя веднага забеляза, че тия, които я гледаха с удивление и възхищение, после поглеждат към Кетлинг; че някои се приближаваха до него и му стискаха ръка, сякаш го поздравяваха и му пожелаваха нещо; че той повдига рамене и разперва ръце, сякаш отрича нещо. Кшиша, която по природа бе зорка и проницателна, беше почти сигурна, че му говорят за нея, че почти я смятат негова годеница. А понеже не можеше да предвиди, че пан Заглоба беше вече пошепнал по нещичко на ухото на всеки от тях, блъскаше си главата да разбере откъде идат тия предположения на хората.
„Нима на челото ми е написано нещо?“ — мислеше тя неспокойно, засрамена и загрижена.