А ето че и думи започнаха да долитат до нея по въздуха, уж насочени не към нея, но казани високо: „Блазе му на Кетлинг!…“, „С късмет се е родил…“, „Нищо чудно, защото и той е хубавец!…“ — все от тоя род.
Други, любезни кавалери в желанието си да я забавляват и да й кажат нещо приятно разговаряха с нея за Кетлинг, като го хвалеха безкрайно, превъзнасяха храбростта му, услужливостта, дворцовите маниери и древния му род. А Кшиша, ще не ще, трябваше да слуша и очите й неволно търсеха оня, за когото ставаше дума, и понякога се срещаха с неговите очи. Тогава магията я овладяваше с нова сила и без сама да съзнава това, тя се упояваше от неговия вид. Защото колко много Кетлинг се отличаваше от всички тия груби войнишки фигури! „Принц между придворните си!“ — мислеше Кшиша, като гледаше и тая благородна, аристократична глава, и тия ангелски очи, пълни с някаква вродена меланхолия, и това чело, засенчено от буйна руса коса. Сърцето й почваше да отмалява и замира, сякаш тая глава беше за нея най-скъпата в света. Кетлинг виждаше това и понеже не искаше да засилва смущението й, не се приближаваше освен ако някой друг седеше при нея. Ако тя беше кралица, не би могъл да я обгражда с по-голяма почит и по-голямо внимание от това. Когато й говореше, той навеждаше глава и издърпваше малко назад единия си крак, сякаш в знак, че е готов да коленичи всеки момент; а говореше сериозно, никога шеговито, макар че например с Баша беше готов да се шегува. В отношението му към Кшиша наред с най-голяма почит имаше по-скоро и някаква отсенка на пълна със сладост тъга. Благодарение на тая сериозност никой друг също не си позволи нито прекалено силна дума, нито прекалено смел жест, сякаш на всички се бе наложило убеждението, че тая девойка превишава всички по достойнство и произход, че с нея трябва да бъдат най-тактични.
Кшиша му беше сърдечно благодарна за това. Изобщо тая вечер мина за нея с трудности, но приятно. Когато наближи полунощ, оркестърът престана да свири, дамите се сбогуваха с компанията, а рицарите взеха да вдигат чаша след чаша и започна по-шумна забава, в която пан Заглоба пое хетманския пост.
Башка отиде горе весела като птичка, понеже се бе забавлявала чудесно, та преди да коленичи за молитва, захвана да лудува, да бъбри, да имитира разни гости, най-сетне запляска с ръце и каза на Кшиша:
— Отлично стана, че тоя твой Кетлинг пристигна! Поне войни няма да липсват! Ох! Нека само се свърши постът, ще има да танцуваме до припадане. Ех, че ще си поживеем! А пък на твоя годеж с Кетлинг, пък на сватбата ти! Ако не обърна къщата наопаки, татари да ме вземат в плен! Какво ли би било, ако ни вземат, а? Ех, че чудо ще бъде! Добър е тоя Кетлинг! Той за тебе докарва музиканти, но и аз се веселя покрай тебе. За тебе той ще устройва какви ли не чудесии, докато не направи ето така!…
При тая думи Башка се хвърли внезапно на колене пред Кшиша, прегърна я през кръста и заговори, като имитираше ниския глас на Кетлинг:
— Ваша милост панно! Аз те обичам толкова много, ваша милост, че не мога да дишам… Обичам ваша милост и пеш, и на коня, и на гладно сърце, и след ядене, и навеки, и по шотландски… Искаш ли да бъдеш моя?
— Башка! Ще се разсърдя! — викаше Кшиша.
Но вместо да се сърди, грабна я в прегръдките си и започна да я целува по очите, като уж се мъчеше да я повдигне.
Тринайсета глава
Пан Заглоба знаеше много добре, че малкият рицар клонеше повече към Кшиша, а не към Башка, но тъкмо затова реши да отстрани Кшиша. Той познаваше Володиовски до най-големи тънкости и беше убеден, че стига да няма възможност да избира, пан Михал непременно ще се обърне към Баша, в която самият стар шляхтич така се бе заслепил, та в главата му не можеше да се побере, че някой може да цени друга повече от нея. И смяташе, че не би могъл да направи по-голяма услуга на Володиовски от сватосването му със своето хайдуче, затова цял се разтапяше при мисълта за едно такова семейство. На Володиовски беше сърдит, на Кшиша също; наистина той предпочиташе пан Михал да се ожени за Кшиша, отколкото за никоя, но беше решил да направи всичко, за да го ожени за хайдучето.
И тъкмо защото му беше известно влечението на малкия рицар към Дрогойовска, реши колкото е възможно по-скоро да направи от нея пани Кетлинг.
Отговорът обаче, който получи след петнайсетина дни от Скшетуски, го поразколеба в решението му.
Скшетуски го съветваше да не се меси в тия неща, понеже се страхуваше, че така могат да възникват големи вражди между двамата приятели. Това и пан Заглоба не желаеше, затова у него се обадиха известни укори на съвестта, които успокояваше със следните разсъждения: