— Ако Михал и Кшиша си бяха дали дума и ако тогава вбивах Кетлинг като клин между тях, въпросът щеше да бъде друг! Соломон казва: „Не си тикай гагата, дето не ти е работа“ — и е прав. Но всеки е свободен да пожелава това или онова. Най-сетне какво всъщност съм сторил аз? Нека да ми каже някой какво!
При тия думи пан Заглоба се хвана за кръста, издаде долната си устна напред и загледа предизвикателно стените на стаята си, сякаш от тях чакаше укори, но понеже стените не отговориха нищо, той продължи сам:
— Казах на Кетлинг, че съм нарекъл хайдучето за Михал. Нямам ли право да кажа това? Не е ли истина? Да ме заяде подагра, ако някоя друга пожелая за Михал!
Стените с пълното си мълчание признаха правотата на пан Заглоба.
А той продължаваше:
— Казах на хайдучето, че Кетлинг е хлътнал по Дрогойовска — не е ли вярно? Нима той не ми призна това, нима не въздишаше, седнал при печката, та чак пепел хвърчеше из стаята? А каквото видях, това съм казал на другите. Скшетуски е реалист, но и моят ум не е за хвърляне на кучетата. Сам зная какво може да се каже и кое е по-добре да се замълчи… Хм! Пише да не съм се месел в нищо! И така може да стане. Дотолкова ще стоя настрана, че когато останем трима с Кшиша и Кетлинг в стаята, ще си излизам и ще ги оставям сами. Нека се оправят без мене. И смятам, че ще се оправят. Никаква помощ не им трябва, защото и без това така напират един към друг, та очите им святкат. На това отгоре иде и пролет, а през тоя сезон не само слънцето, но и страстите започват по-силно да горят… Добре! Ще се откажа, пък да видим какво ще излезе…
Резултатът щеше да последва скоро. За страстната седмица всички от Кетлинговата къща се преместиха във Варшава и се настаниха в една странноприемница на улица Длуга, за да бъдат близо до черквите, да ходят колкото си искат на службите и едновременно да наситят очите си на празничната градска врява.
Кетлинг и тук изпълняваше задълженията на домакин, защото, макар и чужденец по произход, най-добре познаваше столицата и навсякъде имаше много познати, чрез които можеше да улесни всичко. Той надминаваше себе си в любезностите и почти отгатваше мислите на дамите и преди всичко на Кшиша. И те го обикнаха искрено, а пани Маковецка, предупредена вече от пан Заглоба, гледаше на него и на Кшиша все по-благосклонно и ако досега не беше говорила нищо с девойката, причината бе, че и той мълчеше. Но на благородната „леличка“ се струваше, че е и естествено, и благоприлично кавалерът да услужва на девойката особено щом той беше истински блестящ рицар, който на всяка крачка среща прояви на почит и дружелюбност не само от по-низшите, но и от по-високопоставените от него — така умееше да печели всички със своята наистина чудна хубост, обноски, сериозност, щедрост, нежност в мирно време, храброст — при война…
„Ще стане както Бог даде и както реши мъжът ми — мислеше си пани столникова, — но аз няма да им преча.“
Благодарение на тия сметки на „леличката“ Кетлинг сега биваше с Кшиша по-често, отколкото в собствения си дом, и по-дълго прекарваше с нея. Пък и цялата компания сега се движеше заедно. Заглоба обикновено вземаше под ръка самата столникова, Кетлинг — Кшиша, а Баша, като най-млада, тичаше сама и ту ги изпреварваше, ту се спираше пред сергиите, за да погледа стоките и разните задморски чудесии, които не беше виждала никога досега. Кшиша постепенно свикна с Кетлинг и когато сега се облягаше на ръката му, когато слушаше говора му или гледаше благородното му лице, сърцето й не биеше в гърдите с по-раншното безпокойство, тя не губеше самообладание, не я обхващаше смущение, а изпитваше безкрайно и упоително блаженство. Те бяха винаги заедно; коленичеха един до друг в черквите, гласовете им се смесваха в молитвите и песните на богомолците.
Кетлинг познаваше добре състоянието на сърцето си; Кшиша, било по липса на смелост, било защото искаше да измами себе си, не си бе казала: „Обичам го“ — но се обикнаха извънредно силно. А понеже покрай това между тях се завърза голямо приятелство, понеже извън любовта те се обичаха и като приятели, а за самата любов досега не си бяха рекли нищо, времето им минаваше като сън и слънцето грееше над тях.
За Кшиша скоро щяха да го заслонят облаците на гризенето на съвестта, но сега беше време на спокойствие. Именно поради сближаването й с Кетлинг, поради свикването й с него, поради приятелството, което разцъфна между тях заедно с любовта, тревогите на Кшиша се свършиха, впечатленията не бяха толкова бурни, утихнаха вълненията на кръвта и въображението. Ето, те бяха близо един до друг, беше им добре заедно и като се отдаваше с цялата си душа на тая очарователна близост, Кшиша не искаше да мисли, че тя ще се свърши някога и че за разпръскването на илюзията е достатъчна само една дума на Кетлинг: „Обичам!“