Тя стана бързо и отиде в стаята си, за да се махне от очите на хората, да не слуша разговорите за Володиовски и за близкото му завръщане. В сърцето й се надигаше все по-голямо озлобление срещу малкия рицар.
Но терзанието и мъката я последваха; те не я напуснаха, когато се молеше; седнаха на леглото й, когато си легна в него съсипана, и започнаха да й говорят.
— Къде е той? — питаше мъката. — Ето и досега не се е върнал в странноприемницата; ходи през нощта и кърши ръце. Ти би искала да бъдеш слънце за него, кръвта от сърцето си би дала за него, а го напои с отрова, нож заби в сърцето му…
— Ако не беше твоето кокетство, ако не беше желанието ти да примамваш всеки, когото срещнеш — говореше терзанието, — всичко би могло да бъде другояче, а сега ти остава само отчаянието. Твоя е вината! Твоя е тая голяма вина! Няма вече изход, няма вече спасение за тебе, а само срам, само болка, само плач…
— Как коленичеше той пред тебе в черквата… — отново говореше мъката. — Цяло чудо, че не ти се пръсна сърцето, когато те гледаше в очите и те молеше да се смилиш над него. Добре беше да се съжалиш над чуждия, а какво остава сега за него, за любимия, за най-милия! Благослови го, Боже, утеши го, Боже!
— Ако не беше твоята плахост, най-милият на сърцето ти можеше да си тръгне радостен — повтаряше терзанието — и ти би могла да отидеш в прегръдките му като избраница, като съпруга…
— И вечно да бъдеш с него! — добавяше мъката.
А терзанието:
— Твоя е вината!
А мъката:
— Кшиша, плачи!
Отново терзанието:
— С това няма да изкупиш вината си!
И отново мъката:
— Направи каквото щеш, но го утеши.
— Володиовски ще го убие! — отговори веднага терзанието. Студена пот обля Кшиша и тя седна на леглото. Силната светлина на луната нахлуваше в стаята, която при белите отблясъци на месеца изглеждаше някак странно и страшно.
„Какво значи това? — мислеше Кшиша. — Ето там Баша спи, виждам я, луната свети в лицето й, а нито зная кога е дошла, кога се е съблякла и си е легнала. Не съм заспивала нито за миг, но, изглежда, че горката ми глава е вече съвсем объркана…“
С такива размисли тя си легна отново, но веднага мъката и терзанието също седнаха върху ръба на леглото й, също като две самодиви, които според волята си се гмуркаха в лунния блясък или отново изплаваха от тая сребърна бездна.
— Днес изобщо няма да спя! — каза си Кшиша.
И почна да мисли за Кетлинг и заедно с това да страда все по-силно.
Внезапно всред нощната тишина се обади жалният глас на Баша.
— Кшиша!
— Ти не спиш ли?
— Присъни ми се, че някакъв турчин прониза със стрела пан Михал. Господи Иисусе Христе! Сън, празна работа! Но чак треска ме тресе! Да се помолим, дано Бог отмени нещастието!
Главата на Кшиша като светкавица преряза мисълта: „Дано го прониже някой!…“ Но веднага се ужаси от собствената си злина и макар че трябваше да има свръхчовешка сила, за да може тъкмо в тоя момент да се моли за щастливото завръщане на Володиовски, все пак каза:
— Добре, Баша!
После двете станаха от леглата, коленичиха с голи колене върху обления от лунната светлина под и започнаха да четат молитва. Гласовете им се следваха един друг, като ту се повишаваха, ту се снишаваха. Човек би казал, че стаята се бе превърнала в манастирска килия, в която две бели монахинки четат нощни молитви.
Петнайсета глава
На другия ден Кшиша беше вече по-спокойна, защото между преплетените пътечки и безпътицата си беше избрала безкрайно тежък, но не и погрешен път. Тръгнеше ли по него, тя поне знаеше къде ще стигне. Преди всичко обаче реши да се види с Кетлинг и да поговори с него за последен път, за да го предпази от някакво нещастие. Това не й се удаде лесно, тъй като Кетлинг не се показа през следващите няколко дни и не се връщаше за през нощта.
Кшиша започна да става преди разсъмване и да ходи в близката черква на доминиканците с надежда, че ще го срещне някоя сутрин и ще поговори с него насаме.
И наистина след няколко дни го срещна при самия вход. Щом я забеляза, той свали шапка, склони мълчаливо глава и стоеше, без да мръдне; лицето му беше уморено от безсъние и страдание, очите хлътнали, по слепите му очи имаше златисти петна; нежната кожа на лицето му бе станала восъчна и той изглеждаше просто като чудно цвете, което вехне. При вида му сърцето на Кшиша се разкъса на две и макар че всяка решителна стъпка й струваше извънредно много, понеже по природа беше несмела, все пак първа му протегна ръка и каза:
— Дано Бог те утеши, ваша милост, и да ти прати забрава.
Кетлинг взе ръката й, допря я до пламналото си чело, после до устата си, до която я притиска дълго и с цялата си сила, и най-после заговори с глас, пълен със смъртна тъга и примирение: