При тия думи малкият рицар замърда заплашително мустачки, зъбите му скръцнаха и той викна със сподавен и прекъслечен глас:
— Ако това беше жив човек! О!… Само да се намери такъв!… По-добре!… Ще остане отмъщението…
— А така остава молитвата! — каза Заглоба. — Слушай ме, стари приятелю, защото никой няма да ти даде по-добър съвет… Може би пък Бог ще обърне всичко на добро. Ти знаеш… аз самият ти пожелавах друга, но като виждам болката ти, страдам заедно с тебе и заедно с тебе ще моля Бога да те утеши и отново да наклони към тебе сърцето на тая упорита панна.
След тия думи пан Заглоба започна да бърше сълзите си, а това бяха сълзи на искрено приятелство и съчувствие. Ако беше по неговите сили, пан Заглоба веднага би отменил всичко, което беше извършил за отстраняването на Кшиша, и пръв би я хвърлил в прегръдките на Володиовски.
— Слушай! — каза той след малко. — Поговори още веднъж с Кшиша, разкажи й своята мъка, непоносимата си болка и дано те Бог благослови. Тя трябва да има каменно сърце, за да не се смили над тебе. Но вярвам, че няма да стори това. Расото е похвално нещо, но не когато е ушито от несправедливост към човека. Кажи й това. Ще видиш… Ей, Михале! Днес плачеш, а може би утре ще пием на годежа ти. Уверен съм, че ще бъде така! Девойчето се е натъжило и затова му се е доискало расо. Тя ще отиде в манастир, но в такъв, в който ти ще биеш камбаните за кръщаване… Може би тя наистина да е малко болнава, а на нас приказва за расо, за да ни замаже очите. Нали ти не си чул това от нейните уста и дано даде Бог да не чуеш. Ха! Уговорили сте се да пазите тайна, тя не е искала да я издаде и — прах в очите! Прах в очите! Дума да не става, това не е нищо друго освен женска хитрост?
Думите на пан Заглоба подействаха като балсам върху загриженото сърце на малкия рицар; надеждата го овладя отново, очите му се напълниха със сълзи, той дълго не можа да каже нищо; едва когато овладя сълзите си, хвърли се в прегръдките на пан Заглоба и рече:
— Дано такива приятели да се раждат и по камъните! Но дали ще стане така, както казваш, ваша милост?
— Звезди бих ти свалил от небето! Така ще стане! Ти помниш ли някога да съм бил лъжлив пророк, нима не вярваш на моята експериенция и на ума ми?…
— Защото ти, ваша милост, дори не можеш да си представиш колко обичам аз тая девойка. Не че съм забравил моята любима покойница — всеки ден се моля за нея! Но сърцето ми се срасна и към тая като гъба към дърво. Ах ти, любима моя! Колко много съм мислил аз за нея, горкичката, там в степта — и сутрин, и вечер, и по пладне! Накрай вече започнах да приказвам сам на себе си, защото нямах никакъв довереник. Кълна се в Бога, че когато се случеше да гоня татари в степите, дори и тогава мислех за нея.
— Вярвам, на мене от плач по една девойка на младини ми изтече окото, е, не изтече напълно, но се покри с перде.
— Не се чуди, ваша милост; пристигам, едва мога да си поема дъх, а тук първата дума: манастир. Но все пак аз вярвам в увещанията и в нейното сърце и дума. Как го каза ти, ваша милост? „Расото е добро нещо“… но защо?
— Но не и да се стори зло на човека…
— Отлично казано! Как аз никога не мога да създам нито една максима! В станицата това би било чудесно развлечение. Безпокойството продължава да ме мъчи, но ти ме разтуши, ваша милост. С нея ние наистина бяхме решили работата да остане в тайна, затова много вероятно е, че момичето е говорило за расо само за да прикрие истината… Ти ми приведе още един съществен аргумент, но не мога да си го припомня… Много ми олекна!
— Тогава ела при мене или да поръчам тук да донесат дамаджана. Докато я изпием, ще намислим нещо!…
Отидоха и пиха много до късно.
На другия ден пан Володиовски премени тялото си с чудесни дрехи, а лицето си със сериозност, въоръжи се с всички аргументи, които му хрумнаха на него самия, и с ония, които му изтъкна пан Заглоба, и така въоръжен слезе в столовата, където обикновено се събираха всички на закуска. От цялата компания липсваше само Кшиша, но и нея не чака дълго — малкият рицар едва бе успял да сръбне две лъжици супа, когато през отворената врата се чу шумолене на рокля и девойката влезе в стаята.
Влезе много бързо, по-скоро се втурна. Бузите й горяха, клепачите бяха спуснати, лицето й изразяваше смущение, принуденост и боязън.
Тя се приближи до Володиовски, подаде му двете си ръце, но никак не повдигна към него очи и когато той започна да целува разпалено ръцете й, тя веднага силно побледня; при това не намери сили за нито една приветствена дума.
А неговото сърце веднага се препълни с любов, безпокойство и възхищение при вида на това нежно лице, което блестеше като чудотворна икона; при вида на тази стройна и любима фигура, от която още лъхаше топлината от неотдавнашния сън; развълнува го дори нейното смущение и боязънта, която се отразяваше по лицето й.