А Баша нарочно гледаше да бъде добра към него, тъй като с женското си сърце лесно отгатна, че той е подозрителен, горд и че го боли силно за униженията, които навярно е трябвало често да понася поради неизвестния си произход. Затова, без да прави друга разлика между него и Снитко освен оная, която налагаше по-голямата възраст на Снитко, тя заразпитва младия стотник за подвизите му, благодарение на които е бил повишен в по-висок чин при Калник.
Пан Заглоба отгатна желанието на Баша и също така доста често се обръщаше към него, а той, макар отначало малко да се стесняваше, все пак даваше умни отговори, а маниерите му не само че не издаваха някакъв селяндур, ами учудваха дори с известна дворянска изисканост.
„Това не може да бъде селска кръв, държането му нямаше да бъде такова“ — помисли си Заглоба.
После попита на глас:
— Баща ти, ваша милост, в кои места живее?
— В Литва — отвърна Мелехович и се изчерви.
— Литва е широк край. То е все едно, ако ваша милост би ми отговорил: „В Жечпосполита.“
— Сега вече не в Жечпосполита, защото ония места отпаднаха от нея. Баща ми има имот край Смоленск.
— И аз имах там големи имоти, останали ми от един бездетен роднина, но предпочетох да ги напусна и да се бия на страната на Жечпосполита.
— Така постъпвам и аз — отговори Мелехович.
— Добре правиш, ваша милост! — намеси се Баша.
Но Снитко, като слушаше разговора, повдигаше незабележимо рамене, сякаш искаше да каже: „Един Бог знае що за човек си ти и откъде идеш!“
А пан Заглоба забеляза това и отново се обърна към Мелехович.
— А та, ваша милост — попита той, — Христос ли изповядваш или пък, не се обиждай, живееш в поганство?
— Приех християнската вяра и поради това трябваше да напусна баща си.
— Щом си го напуснал затова, Господ-Бог няма да те напусне, а първото доказателство на неговото благоволение е, че можеш да пиеш вино, което не би вкусил, ако живееше в ония заблуди.
Снитко се засмя, но изглежда, че на Мелехович не харесваха тия въпроси относно личността и произхода му, защото отново настръхна.
Пан Заглоба обаче малко обръщаше внимание на това, още повече че младият татарин не му харесваше особено, понеже на момента, наистина не по лице, но с движенията и погледите си напомняше прочутия вожд на казаците Богун.
В това време поднесоха обеда.
Останалата част от деня премина в последни приготовления за път, а тръгнаха на другия ден призори, дори още през нощта, та за един ден да стигнат в Хрептьов.
Събраха се двайсетина коли, защото Баша бе решила да снабди богато хрептьовските килери; а зад каруците вървяха тежко натоварени и камили, и коне, които се огъваха под товара на булгурите и колбасите; накрай се движеше керван от няколко десетки степни волове и стадо овце. Колоната водеше Мелехович със своите липковци, а драгуните се движеха край покрития карабон, в който седяха Баша с пан Заглоба. На нея много й се щеше да яхне турското си конче, но старият шляхтич я помоли да не прави това поне в началото и в края на пътуването.
— Ако си седеше спокойно — казваше той, — не бих се противопоставял, но ти веднага ще започнеш да лудуваш и да галопираш с коня, а това не подобава на авторитета на една пани командирша.
Баша беше щастлива и весела като птица. От женитбата си насам тя имаше две най-големи желания в живота си; едното — да даде на Михал син, другото — да прекара с малкия рицар поне една година в някоя станица в съседство с Дивите поля и там, на границата на пустинята, да води войнишки живот, да вкуси от войната и приключенията, да взема участие в нападения, със собствените си очи да види ония степи и да преживее ония опасности, за които беше слушала толкова много от най-младите си години. Тя бе мечтала за това още като девойка и ето че тези мечти сега предстояха да се осъществят, и то с любимия човек, с най-славния в Жечпосполита преследвач, за когото казваха, че умеел дори изпод земята да изрови неприятеля.
Затова младата командирша чувстваше сякаш криле на раменете си и толкова голяма радост в гърдите, че на моменти й идеше да вика и да скача, но я въздържаше мисълта за авторитета й. Защото си обещаваше да се държи сериозно и да спечели голямата обич на войниците.
Тя доверяваше тия мисли на пан Заглоба, а той се усмихваше снизходително и казваше:
— Ти и без това ще бъдеш там най-скъпото нещо и голяма рядкост — това е сигурно! Жена в станица — какъв деликатес!
— А при нужда и пример ще им дам.
— Какъв?
— На храброст! От едно само се страхувам, че отвъд Хрептьов ще има гарнизони в Могильов и Рашков, та чак към Ягорлик, и че няма да видим татари дори за лек.