При тия думи повдигнах очи нагоре — не забравяйте, ваша милост панове, че това беше все насън — и какво виждам? Нашият Господ ме гледа строго, мръщи вежди и внезапно така ми отговаря със силен глас: Евтино е сега вашето шляхтичество, защото през време на шведската война всеки еснафин е могъл да го купи; но да оставим това! И вие, и селската паплач сте все едно, и едните, и другите сте по-лоши от евреите, защото тук всеки ден ме разпъвате на кръст… Не ви ли заповядах аз да обичате дори неприятелите си и да прощавате вината, а вие като бесни зверове си изтърбушвате вътрешностите един на друг. Като гледам това, аз страдам непоносимо. А ти самият, който искаше да ме спасяваш и после ме канеше в Жечпосполита, какво направи? Ето, трупове лежат около моя кръст и кръв е опръскала подножието му, а пък между тях имаше невинни млади момчета или хора заслепени, които бяха съвсем неуки и вървяха подир другите като глупави овце. Беше ли милостив към тях, съди ли ги преди смъртта им? Не! Заповяда всички да бъдат съсечени и мислеше, че с това ще ме зарадваш. Наистина едно е да кориш и наказваш така, както бащата наказва сина, както по-големият брат кори по-малкия, а друго е да си отмъщаваш без съд, без да знаеш мярка в наказанието и жестокостта. Стигна се дотам, че на тая земя вълците са по-милостиви от хората, че тук тревата се поти с кървава роса, че вихрите не веят, а вият, че в реките текат сълзи, а хората протягат ръце към смъртта и викат: „Убежище наше!…“
— Господи! — извиках аз. — Нима те са по-добри от нас? Кой извърши най-големите жестокости? Кой доведе поганците?
— Обичайте ги дори когато наказвате — отговори Господ, — и тогава помрачението ще падне от очите им, закоравелостта ще изчезне от сърцата и моето милосърдие ще бъде над вас. Иначе ще дойде татарската лавина и въже ще метне върху вас и тях — и тогава ще бъдете принудени да служите на неприятеля всред страдание, презрение, сълзи чак до деня, в който ще се обикнете едни други. Но ако чашата на вашата ожесточеност прелее, тогава няма да има милост нито за едните, нито за другите и поганецът ще завладее тая земя на веки веков!
Изтръпнах, когато слушах тия предсказания, и дълго време не можах да кажа нито дума, едва когато се хвърлих ничком на земята, попитах:
— Господи, какво трябва да правя аз, за да залича греховете си?
На това Господ ми рече:
— Иди, повтаряй думите ми, проповядвай любов!
След тоя отговор сънят ми изчезна. А понеже лете нощта е къса, събудих се още в зори и цял покрит с роса. Погледнах: главите лежат около кръста като венец, само че вече посинели. Странно нещо, вчера тази гледка ме радваше, а днес ме обзе ужас, особено като гледах главата на едно момче, може би на седемнайсет години, което беше изключително хубаво. Заповядах на войниците да погребат прилично телата под същия този кръст и оттогава не бях вече същият.
Отначало се случваше да си помисля: сън, празна работа! Но той се беше врязал в паметта ми и сякаш все повече овладяваше цялото ми естество. Не смеех да предположа, че сам Господ беше говорил с мене, защото — както вече казах — не се чувствах достоен, но може би съвестта ми, която през време на войната се бе спотаила в душата като татарин в трева, сега се обади внезапно, за да ми съобщи Божията воля. Отидох на изповед; свещеникът потвърди това ми предположение. „Явна, казва, воля и предупреждение на Бога, послушай ги, че иначе те чака лошо.“
Оттогава започнах да проповядвам любов.