Но рицарите и офицерите ми се смееха в очите: „А ти какво, казват, свещеник ли си, че да ни поучаваш? Малко ли омерзения на Бога създадоха тия кучи синове, малко ли черкви изгориха, малко ли кръстове опозориха? За това ли трябва да ги обичаме?“ С една дума, никой не ме слушаше.
Тогава след берестечката битка облякох тия духовни дрехи, та с по-голям авторитет да проповядвам словото и волята Божия.
Повече от двайсет години правя това неуморно. Когато ми вече побеля… Милостивият Бог няма да ме накаже, че досега гласът ми беше глас в пустиня.
Ваша милост панове, обичайте вашите неприятели, наказвайте ги както бащата наказва, корете ги както по-големият брат кори, иначе — горко на тях, но още по-горко и на вас, горко и на цялата Жечпосполита!
Гледайте какви са последствията от оная война и от настървението на брат срещу брата. Ето че пустиня стана тая земя; гробове има в Ушица вместо енориаши; в пепелища лежат черкви, градове, села, а поганската сила се надига и расте над нас като море, което е готово да погълне и тебе, каменецка твърдиньо…
Пан Ненашинец слушаше словото на свещеник Камински с голямо вълнение и чак пот изби на челото му, после се обърна така всред всеобщо мълчание:
— Пан Мотовидло, който е тук между нас, когото всички обичаме и уважаваме, е пример, че между казаците има достойни рицари. Но що се отнася до една всеобща любов, за която свещеник Камински говори толкова красноречиво, признавам, че досега съм живял в тежък грях, защото не я е имало у мене и аз не съм се мъчел да я имам. Сега негово благоговейнство ми поотвори очите. Но без особено Божие благоволение аз няма да намеря тая любов в сърцето си, защото в него нося спомена за една страшна злина, за която ще ви разкажа накратко.
— Да пийнем нещо топло — прекъсна го Заглоба.
— Хвърлете дърва в камината — каза Баша на слугите.
И след малко просторната стая засия от нова светлина, а пред всеки от рицарите слуга сложи кана с греяна бира. Всички веднага натопиха с готовност мустаците си в нея, а след като отпиха веднъж, втори път, пан Ненашинец отново взе думата и заговори така, като че ли тракаше каруца:
— Когато умираше, майка ми остави сестра ми под моите грижи. Тя се казваше Халшка. Нямах жена, деца, та обичах и пазех това момиче като зеницата на окото си. Тя беше двайсет години по-малка от мене и аз я носех на ръце. Просто я смятах за свое дете. После отидох в поход, а тя беше отвлечена от ордата. Когато се върнах, блъсках глава в стените. През време на буната имотът ми пропадна, но аз продадох, каквото имах — последната конска сбруя, — и заминах с арменци, за да я откупя. Намерих я в Бахчисарай. Беше при харема, не в харема, защото бе едва на дванайсет години. Никога няма да забравя, Халшко, момента, когато те намерих, как ме прегърна за шията, как ме целуваше по очите! Но какво да се прави! Излезе, че малко било това, което бях докарал. Момичето беше хубаво, Йеху ага, който я беше отвлякъл, искаше три пъти по толкова! Готов бях да дам себе си отгоре. Не помогна и това. Пред моите очи на пазара я купи Тухай бей, оня прочут наш враг, който искаше да я подържи три години при харема, а после да я направи своя жена. Връщах се в родината и си скубех косата. По пътя узнах, че в едно крайморско село живее една от жените на Тухай бей с любимия му син Азия… Тухай бей държеше жени по всички градове и в много села, та навсякъде да си има удоволствие под собствен покрив. Като узнах аз тоя му син, помислих, че Бог ми сочи последния начин за спасението на Халшка, и веднага реших да отвлека Азия, а после да го разменя с моето момиче. Но сам не можех да направя това. Трябваше да събера дружина в Украйна или в Дивите поля, което не беше лесно, първо, защото името на Тухай бей беше страшно за цялата Рус и, второ, той помагаше на казаците срещу нас. Все пак по степта се влачат много скитници, които мислят само за своя полза и за плячка са готови да отидат всякъде. Събрах значителна дружина от такива хора. Езикът не може да разкаже какво преживяхме, докато нашите лодки излязат на морето, защото трябваше да се крием и от казашките старшини. Но Бог ни закриляше. Отвлякох Азия, а заедно с него и голяма плячка. Хайката по нас не ни настигна и ние се намерихме благополучно в Дивите поля, откъдето исках да отида в Каменец и веднага да започна преговори чрез тамошни търговци.
Разделих цялата плячка между хората си, а за себе си задържах само хлапето на Тухай. А понеже постъпих така добре и щедро с тия хора, понеже преди това преживяхме заедно толкова приключения, понеже заедно с тях бях примирал от глад и главата си излагах за тях, мислех, че всеки е готов да скочи в огъня за мене, че съм спечелил сърцата им навеки.