Скоро трябваше да платя горчиво за това.
Не ми дойде на ум, че те разкъсват на парчета собствените си атамани, за да си разделят плячката от тях; забравил бях, че всред тия хора липсва вяра, добродетел, благодарност, съвест… Вече близо до Каменец тях ги съблазни надеждата за богат откуп за Азия. Нападнаха ме нощем като вълци, душиха ме с въже на шията, с ножове изпорязаха тялото ми, най-сетне сметнаха, че съм умрял, и ме изоставиха в пустинята, а сами избягаха с детето.
Бог ми изпрати спасение и ми върна здравето; но моята Халшка пропадна навеки. Може би тя още живее някъде там, може би след смъртта на Тухай друг поганец я е взел за жена. Може би е приела мохамеданство, може би съвсем е забравила брата си, може би някога нейният син ще пролее моята кръв… Ето моята история!…
Тук пан Ненашинец замлъкна и загледа мрачно в земята.
— Колко наша кръв и сълзи се проляха за тоя край! — обади се пан Мушалски.
— Обичай своите неприятели — подхвърли свещеник Камински.
— А като оздравя, не потърси ли това хлапе, ваша милост? — попита пан Заглоба.
— Както узнах по-късно — отговори пан Ненашинец, — друга дружина нападнала моите разбойници и ги избила до крак. Те трябва да са отвлекли и детето заедно с плячката. Търсих навсякъде, но то сякаш бе потънало в дън земя.
— Дали, ваша милост, не си го срещнал по-късно някъде, но не си можал да го познаеш? — каза пани Баша.
— Детето не зная имаше ли и три години. Едва знаеше името си — Азия. Но щях да го позная, защото и над двете цицки имаше татуирана риба със синя боя.
Внезапно Мелехович, който дотогава седеше спокойно, се обади от ъгъла на стаята със странен глас.
— По рибата не би го познал, ваша милост, защото много татари могат да носят такъв знак, особено между ония, които живеят край морето.
— Не е вярно — отвърна старият пан Громика, — след берестечката битка разглеждахме трупа на Тухай бей, който беше останал на бойното поле, и зная, че имаше риби на гърдите си, а всички други загинали носеха други знаци.
— А аз ти казвам, ваша милост, че мнозина носят риба.
— Да, но от потомството на вражеския Тухай.
По-нататъшният разговор бе прекъснат от влизането на пан Лелчиц, когото сутринта пан Володиовски беше изпратил на разузнаване и тъкмо сега се връщаше.
— Пане командире — каза той още от вратата. — При Шероци брод, от молдавската страна, се намира някаква дружина и замисля да се прехвърли отсам.
— Какви са тия хора? — попита пан Михал.
— Разбойници. Има малко власи, малко унгарци, но най-много татари, общо около двеста души.
— Те са същите, за които имах съобщение, че са вилнеели по влашката страна — каза Володиовски. — Перкулабът трябва да ги е притиснал там, та сега бягат към нас; но там само татарите ще бъдат около двеста души. Те ще се прехвърлят през нощта, а на разсъмване ние ще ги пресрещнем. Пан Мотовидло и Мелехович ще бъдат готови от полунощ. Да им се подкара стадо волове за примамка, а сега — в квартирите!
Войниците започнаха да се разотиват, но всички още не бяха напуснали стаята, когато Баша се затече към мъжа си, преметна ръце на шията му и започна да му шепне нещо на ухото. Той се усмихваше и клатеше глава в знак на отрицание, но, изглежда, тя настояваше, като все по-силно стискаше ръце около шията му. Пан Заглоба видя това и каза:
— Направи й веднъж това удоволствие; тогава и аз, старецът, ще се потътря с вас.
Двайсет и шеста глава
В бандите, които се занимаваха с разбойничество по двете страни на Днестър, влизаха хора от всичките народности, жители на околните области. Всред тях винаги имаше най-много татари бегълци от добруджанската и белгородската орда, още по-диви и по-храбри от кримските си побратими, но не липсваха също така и власи, и казаци, и унгарци, и полски слуги, избягали от станиците, разположени по брега на Днестър. Те вилнееха ту по полската, ту по влашката страна, като постоянно преминаваха граничната река, щом ги притиснеха перкулабите или комендантите на Жечпосполита. Тия банди имаха недостъпни скривалища в пещерите, в долищата и горите.
Главната цел на техните нападения бяха стадата от едър рогат добитък или коне на станиците, които зиме не се прибираха от степта, а сами си търсеха храна под снега. Но освен това те нападаха селата, градчетата, паланките, по-малките гарнизони, полските търговци, па дори и турските, както и посредниците, които отиваха в Крим с откупи. Тия банди имаха своя дисциплина и свои главатари, но рядко се обединяваха едни с други. Дори често се случваше по-многобройните да избиват по-малочислените. Те се бяха гъсто намножили навсякъде по земите на Рус, особено от времето на полско-казашките войни, когато изчезна всяка сигурност по тия места. Бандите край Днестър, подсилвани от бегълци от ордите, бяха особено опасни. Някои от тях брояха до петстотин души. Главатарите им си присвояваха титлата бей. Те опустошаваха страната съвсем по татарски и често пъти самите командири наистина не знаеха дали имат работа с разбойници или с предни чамбули на цяла орда. Тия банди не бяха в състояние да се съпротивяват срещу редовните войски, особено срещу конницата на Жечпосполита, но намерили се в безизходица, биеха се отчаяно, защото знаеха, че паднат ли в плен, ги чака въже. Оръжието им беше най-разнообразно. Нямаха лъкове и пушки, които всъщност малко можеха да им послужат при нощни нападения. По-голямата част беше въоръжена с турски ханджари и ятагани, с боздугани, с татарски саби и конски челюсти, нанизани на дъбови сопи и завързани с въженце. В силната ръка това последно оръжие вършеше много работа, защото трошеше всяка сабя. Някои носеха вили, много дълги, здраво обковани с желязо; някои най-сетне носеха копия, които при нужда насочваха срещу конницата.