Бандата, която се бе спряла при Шероци брод, трябва да беше извънредно многобройна или да е била страшно притисната в молдавската страна, щом се бе осмелила да се приближи до хрептьовския гарнизон въпреки страха, който будеше самото име на пан Володиовски всред всички разбойници по двата бряга. Вторият разезд съобщи, че тя се състояла от повече от четиристотин души, с вожд Азба бей, прочут разбойник, който от няколко години изпълваше със страх и полската, и молдавската страна на Днестър.
Пан Володиовски се зарадва, когато узна с кого ще има работа, и веднага издаде съответни заповеди. Освен хоронгвите на Мелехович и на пан Мотовидло тръгнаха и хоронгвите на подолския генерал и на пшемиския подстолник. Те тръгнаха още през нощта и уж на различни страни, но както рибарите залагат широко гриба, та после да се съберат при един отвор, така и тия хоронгви се движеха в широк кръг, за да се съберат призори при Шероци брод.
Баша следеше с разтуптяно сърце излизането на войските, понеже това щеше да бъде нейната първа акция, и много се радваше на тия стари степни вълци. Те излизаха толкова тихо, че не можеше да се чуят дори в самия форт. Не иззвънтяха шпори, стреме не се удари в стреме, ни сабя в сабя, кон не зацвили. Нощта беше хубава и необикновено светла, тъй като беше пълнолуние. Месецът осветяваше добре хълма, на който беше разположена станицата, и степта, леко наклонена по всички посоки; и все пак едва излязла някоя хоронгва извън палисадата, едва засвяткала със сребърни искри, които месецът изтръгваше от сабите, и вече изчезваше от очите като ято яребици, гмурнали се в тревата. Имаше нещо тайнствено в този поход.
На Баша се струваше, че това са ловци, тръгнали на някакъв лов, който предстои да започне на разсъмване, и затова вървят толкова тихо и предпазливо, че да не подплашат дивеча преждевременно. И сърцето й се изпълни със силно желание да участва в тоя лов.
Пан Володиовски не се противопостави, защото Заглоба го склони да даде съгласието си. А и самият той знаеше, че все пак ще трябва някога да задоволи желанието на Баша, та предпочете да не отлага, особено като имаше предвид, че тия банди нямат обичай да употребяват лъкове и пушки.
Те обаче тръгнаха едва три часа след излизането на първите хоронгви, понеже такъв беше планът, съставен от пан Михал. С тях тръгнаха пан Мушалски и двайсет линкхаузови драгуни с вахмистър — все мазури, левент момци, зад чиито саби прелестната командирша беше в такава безопасност, както в брачната си стая.
Самата тя щеше да пътува на мъжко седло, та беше облечена съответно: носеше кадифени шалвари с бисерен цвят, много широки, които приличаха на пола, а крачолите им бяха пъхнати в жълти ботушки от сахтиян; облякла бе и къса дреха, също така сива, подплатена с кримски агнешки кожи, красиво поръбена по шевовете; носеше още сребърна паласка, фино изработена, лека турска сабичка, окачена на копринен колан, и пистолети в кобури. На главата си носеше калпаче с дъно от венецианско кадифе, украсено с перо от чапла, обшито наоколо с кожа от дива котка; изпод калпачето се виждаше светло, розово лице, почти детско, и две любопитни очи, които светеха като въгленчета.
Така облечена и седнала на дорест татарски кон, бърз като сърна и кротък като сърна, тя приличаше на хетманско дете, което тръгва на първо учение под грижите на стари бойци. Те също се чудеха на нейната фигура; пан Заглоба и пан Мушалски се мушкаха с лакти, а от време на време всеки целуваше пръстите си в знак на необикновеното си възхищение от Баша, а двамата заедно с Володиовски я успокояваха, че не са закъснели с тръгването си.