— Ти не разбираш от война — казваше малкият рицар — и затова ни подозираш, че искаме да те заведем на мястото, след като всичко е свършено. Едни хоронгви се движат направо към целта, а други трябва да заобикалят, за да пресекат пътищата — и едва тогава ще почнат тихо да се събират в едно, за да хванат неприятеля в клопка. А ние ще пристигнем навреме и без нас няма да се почне нищо, защото там е пресметнат всеки час.
— Ами ако неприятелят разбере и се промъкне между хоронгвите?
— Той е хитър и бдителен, но и за нас такава война не е нещо ново.
— Ти вярвай на Михал — извика Заглоба, — защото няма човек с по-голяма практика от него. Лоша съдба е докарала тук тия негодници.
— В Лубни бях младо момче — отговори пан Михал — и вече ми поверяваха подобни задачи. А сега, понеже исках да ти устроя това зрелище, аз съм го подготвил още по-грижливо. Хоронгвите ще се покажат едновременно на неприятеля, едновременно ще викнат и едновременно ще връхлетят върху него, като че ли някой с бич е изплющял.
— Ей! Ей! — изписка Баша от радост и като се изправи на стремената, хвана малкия рицар за шията. — А на мене ще позволиш ли също да връхлетя? Кажи, Михале, нали? — питаше тя със светнали очи.
— В навалицата няма да ти позволя, защото при голяма тълпа лесно може да се случи някакво нещастие, а и конят може да не върви както трябва, но аз дадох инструкция след разбиването на бандата да подгонят някоя група към нас; тогава ще пуснем конете и можеш да съсечеш двама или трима, но винаги нападай отляво, защото тогава на преследвания е неудобно да посяга през коня, а ти го имаш от дясната си страна.
На това Баша отговори:
— Хо! Хо! Аз не се страхувам! Ти сам казваше, че със сабя вече действам много по-добре от вуйчо Маковецки; никой не ще може да се справи с мене!
— Внимавай да държиш здраво юздите — намеси се пан Заглоба. — Те си имат свои дяволии и може да се случи така, че ти го гониш, а той изведнъж обърне и спре коня си; тогава ще го отминеш със засиления кон, но докато го отминеш, той вече ще те удари. Опитният боец никога не пуска прекалено свободно коня си, ами го командва според нуждата.
— И сабята не бива никога да вдигаш много, та да ти бъде лесно да преминеш към мушкане — каза пан Мушалски.
— Аз ще бъда при нея за всеки случай — отговори малкият рицар. — Виждаш ли, цялата трудност в битката се състои в това, че трябва да мислиш за всичко: и за своя кон, и за неприятелския, за юздите, за сабята, за сеченето и мушкането — за всичко едновременно! Който придобие опит, всичко това му иде от само себе си, но отначало дори знаменитите фехтовчици често биват несръчни и най-обикновеният боец, стига да е с практика, може да събори от коня по-опитния от себе си новак… Затова аз ще бъда при тебе.
— Само не действай вместо мене и заповядай на хората никой да не се намесва без нужда.
— Хо! Хо! Ще видим какво ще стане със смелостта ти, когато се случи нещо! — отвърна малкият рицар с усмивка.
— Само да не се хванеш за полите на някого от нас — довърши пан Заглоба.
— Ще видим! — каза Баша възмутена.
Като разговаряха така, те навлязоха в местност, покрита тук-таме с храсти. Вече наближаваше да се развидели, но в момента стана по-тъмно, понеже месецът залезе. А и от земята почнаха да се вдигат леки изпарения и да закриват по-далечните предмети. При тая лека мъгла и мрак храстите, които се мержелееха малко по-надалече, придобиваха във възбуденото въображение на Баша форми на живи същества. Много пъти й се струваше, че вижда съвсем ясно хора и коне.
— Михале, какво е това? — питаше шепнешком и сочеше с пръст неясните очертания.
— Нищо, храсти.
— Мислех, че са конници. Скоро ли ще стигнем?
— Още час и половина и ще започне.
— Ах!
— Страх ли те е?
— Не, само че сърцето ми бие от голямо желание! Откъде накъде ще се страхувам! Никак не ме е страх! Гледай какъв скреж има тук… Вижда се, макар да е тъмно.
Наистина те навлязоха в такава част от степта, където дългите и изсъхнали стъбла на бурените бяха покрита със скреж. Пан Володиовски погледна и каза:
— Оттук е минал Мотовидло. Трябва да се е спотаил на около половин миля по-нататък. Развиделява се вече!
Наистина вече се зазоряваше. Здрачът се разредяваше. Небето и земята ставаха сиви, въздухът побледняваше, върховете на дърветата и храстите сякаш се обточиха със сребро. По-далечните китки гора почнаха да се откриват, като че ли някой бавно вдигаше завеса.
В тоя миг от близката горичка внезапно се появи конник.