Тя не беше лошо момиче. Дълбоко в себе си не беше нито безотговорна, нито разпусната. Дори докато позволяваше на Джери да използва тялото й, се ненавиждаше, задето е толкова леснодостъпна. Винаги, когато беше с момче в паркирана кола, се чувстваше неудобно, не на място, сякаш се насилваше да бъде друг човек, не самата тя.
Не беше също и мързелива. Имаше амбиции. Възнамеряваше да продължи образованието си в колежа в Ройъл Сити, а после да специализира изящни изкуства в щатския университет в Охайо. Можеше да си намери работа като художник-приложник, издържащ се от реклами, и да се занимава с изобразително изкуство в свободното си време, през нощите и почивните дни. А щом развиеше таланта си до степен да се издържа като художник; ще напусне работа и ще рисува прекрасни картини, които ще излага в галериите. Беше твърдо решена да живее интересно и да пожъне успехи.
Но сега беше бременна. И всичките й мечти бяха разбити на пух и прах. Сама бе опропастила живота си.
Може би не заслужаваше щастие. Може би наистина носеше злото дълбоко в себе си.
Нима едно добродетелно момиче разтваря крака на задната седалка в колата на приятеля си почти всяка вечер? Нима едно добродетелно момиче би забременяло още в гимназията?
Тъмните минути на нощта се размотаваха протяжно като черна нишка от въртяща се макара; Ейми също се опитваше да разплете обърканите си мисли. Не можеше да реши сама за себе си дали дълбоко в себе си е добър, или лош човек.
В главата й отново прозвуча гласът на майка й: „Дълбоко в теб се е стаила тъмна сила… Носиш нещо лошо в себе си и трябва да се бориш с него непрестанно…“
Изведнъж Ейми се запита дали непристойното й поведение не е опит да се противопостави на майка си. Това бе доста обезпокоителна мисъл.
Говорейки на тъмнината около себе си, тя едва чуто прошепна:
— Нима позволих да забременея само защото знаех, че новината ще разтърси мама? Нима съсипвам бъдещето си само за да я нараня?
Единствено тя можеше да даде отговор на собствения си въпрос; трябваше да го потърси в самата себе си.
Дълбоко замислена, Ейми лежеше неподвижно под завивките.
Отвън вятърът разклати кленовете.
В далечината изсвири влак.
Вратата се отвори тежко и дъските изскърцаха под килима, когато някой влезе в стаята.
Шумът събуди Джоуи Харпър. Той отвори очи и погледна за миг будилника, осветен от бледата нощна лампа. Дванайсет и трийсет и шест.
Беше заспал преди час и половина, но не дълбоко. Бързо се разсъни и застана нащрек, тъй като предвкусваше реакцията на Ейми заради тарантула в леглото й. Беше нагласил часовника си за един часа, защото тогава тя трябваше да се прибере вкъщи; очевидно се бе върнала по-рано.
Стъпки. Тихи. Промъкващи се. Приближаваха.
Джоуи се напрегна под завивките, но продължи да се преструва на заспал.
Стъпките спряха до леглото.
Джоуи усети, че го напушва смях. Прехапа устни и се опита да сдържи кикота си.
Усети как тя се навежда към него. Беше само на няколко сантиметра.
Ще почака още няколко секунди и после, когато тя посегне да го погъделичка, ще изкрещи в лицето й и ще я изплаши до смърт.
Той задържа очите си затворени, дишайки дълбоко и равномерно, като броеше секундите: една… две… три…
Тъкмо щеше да изкрещи в лицето й, когато усети, че човекът, надвесил се над него, не е Ейми. Усети неприятен мирис на кисело и алкохол, сърцето му бясно заблъска в гърдите.
Без да знае, че Джоуи е буден, майка му промълви:
— Сладък, сладък, малък Джоуи… Малкото ми ангелче. Сладко херувимско личице… — Гласът й звучеше някак тайнствено. Говореше със странни полупрошепнати, полуизгукани, гърлени думи, които се сливаха и преминаваха от една в друга.
Джоуи отчаяно пожела тя да си отиде. Беше много пияна, повече от друг път. Беше идвала в стаята му и други предишни нощи, когато бе в подобно състояние. Говореше му, смятайки, че е заспал. Вероятно беше идвала много повече пъти, без той да знае; може би понякога той наистина е спял. Както и да е, момчето знаеше какво предстои. Знаеше какво ще каже тя, какво ще направи и се страхуваше до смърт.
— Малкият ми Джоуи! Приличаш на малко заспало ангелче. Толкова невинно, нежно, сладко. — Тя се наведе още по-ниско, облъхвайки лицето му с алкохолния си дъх. — Но как изглеждаш отвътре, малко мое ангелче? Дали си толкова сладко, добро и чисто?