Пета глава
„Свърталището“ беше заведението, където се събираха младежите в Ройъл Сити. Намираше се на главната улица, на четири пресечки от гимназията и според Ейми не се отличаваше с нищо особено. Имаше автомат за газирани напитки. Скара за бързо приготвяне на ястия. Десет маси, покрити с тънки мушамени покривки. Осем сепарета, тапицирани с изкуствена кожа. Шест флипера, монтирани в нишата в дъното. Грамофон автомат. И това беше всичко. Нищо ексцентрично. Ейми предполагаше, че има около милион подобни места, пръснати из цялата страна. Знаеше четири заведения в малкия стар Ройъл Сити, които изглеждаха по съвсем същия начин. Но поради някаква загадъчна причина, може би поради стаден инстинкт или пък защото името на заведението напомняше за долнопробна кръчма, която родителите им със сигурност не биха одобрили, младежите в Ройъл Сити се събираха най-вече в „Свърталището“.
През последните две лета Ейми работеше като сервитьорка в „Свърталището“ и щеше да започне отново на пълен работен ден от първи юни до началото на септември, когато започваха занятията в колежа. Тя работеше по няколко часа и през учебната година, по време на ваканциите и през повечето уикенди. Вземаше съвсем малка част от заплатата си, само за джобни пари, а останалото се прибавяше към спестяванията й за колежа.
В неделя, денят след абитуриентския бал, Ейми работи от дванайсет до шест часа. „Свърталището“ бе необичайно претъпкано. В четири часа тя вече бе капнала от умора. В пет бе учудена, че все още се държи на краката си. Когато наближи краят на смяната й, тя се хвана, че на всеки пет минути поглежда часовника, пожелавайки си стрелките да се движат по-бързо.
Запита се дали необичайната за нея липса на енергия се дължи на бременността й. Вероятно. Бебето отнемаше част от силите й. Макар и в толкова ранен етап от развитието си, то неизбежно оказваше въздействие върху организма й. Дали беше така?
Мислите за бременността я потискаха. Под влияние на мрачното си настроение, тя установи, че времето се влачи още по-бавно отпреди.
Малко преди шест в „Свърталището“ влезе Лиз Дънкан. Изглеждаше страхотно. Бе облечена в тесни джинси и пуловер в преливащи се шарки от бледомораво до синьо, който сякаш бе плетен по нея. Беше привлекателна блондинка с прекрасно тяло. Ейми видя как всички момчета в заведението вдигнаха погледи, когато Лиз се появи на прага.
Този път беше сама. Наскоро бе скъсала с поредния си приятел и все още не си бе хванала нов. Подобни периоди бяха чести при нея, но не продължаваха дълго; тя сменяше приятелите си така, както Ейми — носните си кърпички. Снощи Лиз бе дошла на абитуриентския бал с кавалер, който бе поредното й завоевание. На Ейми й се струваше, че всичките връзки на Лиз са мимолетни увлечения, които траеха от един до няколко дни, независимо, че понякога продължаваха месец-два; Лиз не желаеше продължителна връзка. За разлика от останалите момичета в гимназията, тя се отвращаваше от мисълта за годежни пръстени и обвързването с едно-единствено момче. Лиз си падаше по разнообразието и изглежда непостоянството й влияеше благотворно, защото се разхубавяваше от ден на ден. Беше Лошото момиче в горните класове на гимназията и някои от подвизите й бяха станали легендарни сред връстниците й. Ала тя пет пари не даваше какво си мислят за нея.
Ейми тъкмо пълнеше две халби със слабоалкохолна бира, когато Лиз грациозно приближи до бара и подхвърли:
— Здрасти, малката, как върви работата?
— Скапана съм — отвърна Ейми.
— Скоро ли свършваш?
— След пет минути.
— Имаш ли работа след това?
— Не. Радвам се, че дойде. Трябва да говоря с теб.
— Много си потайна.
— Важно е — рече Ейми.
— Заведението ще ни черпи ли по една кока-кола?
— Разбира се. Ей там има празно сепаре. Запази го, аз ще дойда веднага щом свърша работа.
Няколко минути по-късно Ейми отнесе кока-колите в сепарето и седна срещу приятелката си.
— Какво има? — попита Лиз.
Ейми разбърка питието си със сламката.
— Ами… трябва…
— Да?
— Трябва да… взема пари назаем.
— Мога веднага да ти дам десетачка. Ще ти стигнат ли?
— Лиз, трябва да събера поне три-четири стотачки. Може би повече.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
— Господи, Ейми, нали ме познаваш! Парите просто изтичат между пръстите ми. Старите ми дават винаги, когато поискам, но после, докато се усетя, и няма нищо! Цяло чудо е, че имам десетачка, която мога да ти дам. Но три-четири стотачки…