Подобна страховита вероятност беше като киселина, която разяждаше отвътре спокойствието и щастието на Елън; като корозия унищожаваше оптимизма й. Тя скоро престана да изпитва удоволствие от смеха и гукането на детето. Наблюдаваше го с подозрение и се питаше какви ли гадни изненади я очакват в бъдеще. Може би когато порасне, някоя нощ детето ще се промъкне в спалнята на родителите си и ще ги убие, докато спят.
А може би беше полудяла; може би детето си беше тъй нормално, както изглеждаше, и проблемите бяха само плод на въображението й. Тази мисъл я спохождаше доста често. Но всеки път, когато се съмняваше в здравия си разум, тя се сещаше за кошмарната борба със свирепия, кръвожаден потомък на Конрад и този страховит, твърде жив и ярък спомен винаги я убеждаваше, че има основания за безпокойство и страх.
Дали беше така?
В продължение на седем години тя се съпротивляваше на желанието на Пол да имат още едно дете, но забременя, въпреки предпазните мерки. И отново преживя деветмесечен ад, питайки се какво ли странно създание носи в утробата си.
Джоуи, разбира се, се оказа съвсем нормално малко момченце.
Външно.
А, отвътре?
Тя се измъчваше от въпроси. Наблюдаваше, чакаше, страхуваше се от най-лошото.
След всички тези години Елън нямаше представа какво да мисли за децата си.
Да се живее така, бе истински ад.
Понякога я изпълваха гордост и неизразима любов към тях. Искаше й се да ги притисне в прегръдките си, да ги целуне. Да им даде цялата обич и привързаност, от която ги бе лишила в миналото; но след като толкова години бе живяла в непрестанни подозрения и бе сдържала чувствата си, осъзнаваше, че е напълно неспособна да отвори обятия и да приеме спокойно едно толкова опасно емоционално обвързване. Имаше моменти, когато изгаряше от обич към Джоуи и Ейми, моменти, в които неизразената, потисната любов й причиняваше болка, моменти, когато тихичко плачеше нощем, без да буди Пол, страдайки заради погубеното си, студено и мъртво сърце.
Ала имаше и други моменти, когато й се струваше, че вижда нещо свръхестествено в децата си. Имаше ужасни дни, в които бе убедена, че те са умни, пресметливи, невероятно зли същества, прикриващи се зад съвършени маски.
Люлка-клатушка…
Люлка-клатушка…
Най-лошото от всичко бе самотата й. Не можеше да сподели опасенията си с Пол, защото тогава трябваше да му разкаже за Конрад. Пол ще бъде съсипан, като научи, че двайсет години е крила от него бурното си минало. Вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че това, което бе извършила в младостта си, нямаше да го разстрои ни най-малко в сравнение с факта, че го е лъгала в продължение на толкова години. Така че трябваше да се справя сама със страховете си.
Да се живее така, бе истински ад.
Дори ако веднъж завинаги успееше да убеди сама себе си, че Ейми и Джоуи са обикновени деца като всички останали, дори тогава тревогите й нямаше да свършат. Все още съществуваше вероятността някое от децата на Ейми или Джоуи да бъде чудовище като Виктор. Може би това проклятие стоварваше ударите си през поколение майката, но не и детето, внучето, но не и правнучето. Или път се проявяваше съвсем случайно, надигайки грозната си глава, когато най-малко го очакваш. Модерната медицина бе установила, че съществуват множество наследствени болести и генетично заложени дефекти, които могат да пропуснат няколко поколения и да се проявят в следващите, прескачайки десетилетия.
Само ако беше сигурна, че първото й чудовищно бебе е било резултат от увредения сперматозоид на Конрад, само ако можеше да бъде сигурна, че нейните хромозоми нямат болестни изменения, щеше да успее завинаги да забрави страховете си. Но разбира се, нямаше как да открие истината.
Понякога й се струваше, че животът е твърде труден и твърде жесток, за да си заслужава да живее.
Ето защо тази вечер, застанала насред кухнята часове след като бе научила за бременността на Ейми, Елън изгълта питието, което си беше приготвила преди няколко минути и бързо си наля ново. Имаше две неща, на които можеше да се облегне: алкохолът и религията. Без което й да било от тях, едва ли би преживяла изминалите двайсет и пет години.
През първата година, след като напусна Конрад, религията й бе напълно достатъчна. Беше си намерила работа като сервитьорка, бе започнала да се издържа сама, макар да й бе доста трудно в началото, и прекарваше по-голямата част от свободното си време в църквата. Молитвите успокояваха нервите й, също както и духа й, изповедта носеше мир на душата й; а причастието, което приемаше благоговейно по време на литургия и притискаше към небцето си, й се струваше много по-хранително от обилно угощение от шест ястия.