Тя вдигна чашата и изгълта на един дъх питието, сякаш бе вода. С несигурна ръка си наля още малко портокалов сок и много водка.
В повечето случаи тя не се напиваше преди единайсет-дванайсет часа, но тази вечер в девет и половина бе напълно пияна. Чувстваше се замаяна, езикът й беше надебелял. Носеше се като насън. Бе достигнала приятното, безпаметно състояние на безтегловност, което толкова силно жадуваше.
Когато погледна кухненския часовник и видя, че е девет и половина, Елън осъзна, че по това време Джоуи си ляга. Реши да се качи в стаята му, да се увери, че си е казал молитвите, да го завие, да го целуне за лека нощ и да му разкаже приказка. Отдавна, много отдавна не му бе разказвала приказки. Може би щеше да се зарадва. Все още не беше твърде голям за приказки, нали? Беше все още дете. Малко ангелче. Имаше такова сладко, ангелско личице. Понякога го обичаше толкова силно, че усещаше как ще се пръсне от премного обич. Както в този момент. Сърцето й пееше от любов към малкия Джоуи. Искаше й се да целуне сладкото му личице. Искаше да приседне на крайчеца на леглото му и да му разкаже приказка за елфи и принцеси. Щеше да бъде хубаво, толкова хубаво, просто да седи на леглото му, а той да й се усмихва.
Елън изгълта питието си и стана. Изправи се твърде бързо и стаята се завъртя. Жената се хвана за масата, за да не загуби равновесие.
Докато прекосяваше дневната, тя се блъсна в масата и събори красивата, ръчно изработена и украсена с дърворезба статуетка на Христос, която бе купила много отдавна, още когато работеше като сервитьорка. Статуетката падна на килима и макар че беше само трийсетина сантиметра висока и съвсем лека, Елън се затрудни да я вземе и да я постави обратно на мястото й; пръстите й бяха надебелели като наденички и не можеха да се свият, камо ли да задържат каквото трябва.
Мина й през ума, че приказката за заспиване не е чак толкова добра идея. Може би нямаше да се справи с нея. Но си помисли за сладкото личице на Джоуи, за ангелската му усмивка и решително пое нагоре по стълбите. Стъпалата бяха коварни, но Елън успя да стигне втория етаж, без да падне.
Когато влезе в стаята на момчето, видя, че вече си е легнало. Светеше само нощната лампа — слаба крушка в абажур на стената, излъчваща призрачна, лунно бледа светлина.
Жената спря на прага и се ослуша. Момчето обикновено леко похъркваше в съня си, но сега бе съвсем тихо. Може би Джоуи все още не беше заспал.
Залитайки на всяка крачка, тя весело приближи до леглото и сведе поглед към детето. Почти нищо не се виждаше на мъждивата светлина.
Решила, че трябва да е заспал, с намерението само да го целуне по челото, Елън се наведе към него…
Отвратително, светещо нечовешко лице изскочи от тъмнината към нея, кряскайки неистово като разярена птица.
Елън изпищя и залитна назад. Силно се блъсна в ръба на гардероба.
В съзнанието й се завъртя калейдоскоп от тъмни ужасяващи картини: плетената люлка се клати яростно от своя чудовищен товар; огромни зелени животински очи блестят с омраза; разширени потрепващи ноздри душат, душат… блед петнист език; дълги костеливи пръсти се протягат към нея в мига, когато проблясва светкавица; хищни заострени нокти замахват към шията й…
Лампата на нощното шкафче светна и прогони ужасните спомени.
Джоуи седеше в леглото.
— Мамо? — промълви детето.
Елън се облегна на гардероба и спазматично си пое въздух. За няколко секунди, сторили й се цяла вечност, бе забравила да диша. Съществото в тъмнината бе Джоуи. Бе надянал маската си за Празника на Вси светии, която бе оцветена с фосфоресцираща боя.
— Какво правиш, по дяволите? — попита тя. Отблъсна се от гардероба и пристъпи към леглото.
Детето бързо свали маската. Очите му бяха разширени.
— Мамо, помислих те за Ейми.