Боеше се, че ако сега се наведе да го прегърне, ще се натъкне на друго хилещо се чудовищно лице — с тази разлика, че този път няма да е маска. Може би този път то ще я сграбчи и придърпа надолу, за да може да разпори корема й с острите си проблясващи нокти. Вълната от обич сякаш се оттегли и замря в тялото й, оставяйки я опустошена, изпълнена с несигурност и страх. Тя се страхуваше от собственото си дете.
Люлка-клатушка.
Люлка-клатушка.
Изведнъж осъзна колко е пияна. Краката й се огъваха. Стъпваше несигурно. Беше замаяна и уязвима.
Отвъд мъждивата светлина на нощната лампа тъмнината пулсираше, движеше се, приближаваше, сякаш бе живо същество.
Елън се извърна, отстъпи от леглото и бързо излезе от стаята, олюлявайки се сред сенките. Затвори вратата зад себе си и остана за миг в коридора. Сърцето й блъскаше като отворен капак на прозорец в бурна нощ.
Обезумяла ли съм, запита се тя. Нима съм същата като майка си — виждам намесата на Дявола у всеки, във всичко, дори на места, където е изключено да се появи? Нима съм по-лоша и от Джина?
Не, решително си каза тя. Не съм луда, не съм като Джина! Имам убедителни основания да вярвам в това. Пък и в момента… може би съм пийнала прекалено много и не съм в състояние да разсъждавам. Устата й бе пресъхнала от алкохола, усещаше вкус на кисело, но й се искаше да си налее ново питие. Копнееше да достигне отново състоянието, в което се носеше във въздуха, да си възвърне приятното приповдигнато настроение, на което се бе наслаждавала, преди Джоуи да я изплаши с маската.
Вече усещаше симптомите на махмурлука: лека болка в стомаха, която щеше да прерасне в силно гадене; тъпо пулсиране в слепоочията, което скоро щеше да се превърне в непоносимо главоболие. Това, от което се нуждаеше, преди да е станала още по-зле, беше снопче козина от кучето, което я беше ухапало. Всъщност голямо снопче. Няколко пълни чаши козина от старото куче — кучето, което идваше от бутилката, кучето, дестилирано от картофи. Не се ли правеше водката от картофи? Сок от картофи — ето какво щеше да я накара да се почувства по-добре. Подкрепена с малко картофен сок, щеше да си възвърне приятното настроение така лесно, както се навлича мека, пухкава домашна роба.
Знаеше, че е грешница. Да се налива с алкохол, както правеше тя, бе неоспорим грях и когато беше трезва, тя виждаше петното, което оставяше върху цялата й личност алкохолът.
Господ да ми е на помощ, помисли си тя. Господ да ми е на помощ, защото изглежда аз просто не мога да си помогна.
Тя слезе в кухнята да си налее ново питие.
Джоуи остана в леглото си десетина минути, след като майка му излезе от стаята. После, когато реши, че е безопасно да се раздвижи, той светна лампата и провеси крака на пода.
Стана безшумно и се приближи до кошчето за боклук. Взря се в купчината чудовищни фигурки. Бяха препълнили коша — смесица от озъбени, ухилени, пластмасови създания. Главата на Дракула се беше отчупила. Няколко други фигурки също изглеждаха смачкани.
Няма да плача, твърдо си каза Джоуи. Няма да хленча като бебе. Това ще й достави удоволствие. Няма да направя нищо, което да й достави удоволствие.
Сълзите продължаваха да се стичат по бузите му, но той не наричаше това плач. Плач беше когато хлипаш, ридаеш, носът ти тече, ревеш и лицето ти почервенява и изобщо напълно загубваш контрол над себе си.
Той се отдръпна от кошчето и приближи до бюрото си, от което майка му бе помела всички миниатюрни чудовища, които бе колекционирал. Бе останала само касичката му. Той я взе и я отнесе на леглото.
Касичката беше всъщност голям стъклен буркан. Повечето от парите бяха монети, събирани една по една от малките седмични суми, които получаваше, задето поддържаше стаята си чиста и помагаше в домакинската работа. Печелеше четвърт долар, задето пазаруваше на съседката, възрастната госпожа Дженисън. В буркана имаше също и няколко банкноти; повечето бяха подаръци за рождения му ден от баба Харпър, от чичо му Джон Харпър и от леля му Ема Уилямс, която беше сестра на баща му.
Джоуи изсипа буркана на леглото и преброи парите. Двайсет и девет долара. И петаче. Беше достатъчно голям, за да знае, че двайсет и девет долара не са богатство, но все пак му се струваха много пари.
С двайсет и девет долара човек можеше да измине доста път. Джоуи нямаше представа точно колко далече би могъл да стигне, но предполагаше, че ще успее да измине поне триста километра.