Щеше да си приготви багажа и да избяга от къщи. Трябваше да избяга. Ако останеше тук още дълго, мама можеше да дойде в стаята му някоя нощ, много пияна, много „накисната“ и да го убие.
Също както бе убила Виктор.
Който и да беше този Виктор.
Той се замисли какво ли ще е да замине сам в някой непознат град, далече. Ще бъде самотен, това първо. Но нямаше да му бъде мъчно за мама. Нямаше да му бъде много мъчно и за баща му. Но със сигурност щеше да му бъде мъчно за Ейми. Когато си помисли как ще се раздели с Ейми и никога вече няма да я види, усети как гърлото му се стегна и почувства, че отново ще се разциври.
Престани! Бъди твърд!
Той прехапа устни, докато желанието да заплаче отзвуча и той се увери, че отново се владее.
Да избяга от къщи, не означаваше, че няма да види Ейми до края на живота си. Тя също ще напусне дома след няколко години, ще заживее самостоятелно и тогава той ще може да й ходи на гости. Не, двамата ще живеят в апартамент в Ню Йорк или на някое друго страхотно място, Ейми ще стане прочута художничка, а той най-сетне ще порасне.
Джоуи се почувства по-добре.
Върна парите в буркана, затвори го здраво и го върна на бюрото. Трябваше да вземе от банката специални опаковки, да подреди петачетата, десетцентовите и четвъртдоларовите си монети и да ги замени за банкноти. Не можеше да избяга от къщи с джобове, пълни със звънтящи дребни монети; би било съвсем по детски.
Той се шмугна обратно в леглото и угаси лампата.
Единствената лоша страна на бягството бе, че щеше да пропусне панаира през юли. Чакаше го с нетърпение вече почти цяла година.
Мама нямаше да одобри отиването му на панаира. Не позволяваше на Джоуи да ходи при панаирджиите. Казваше, че били мръсни и опасни, банда мошеници.
Джоуи не вярваше много на това, което говореше мама за хората. Според нея едва ли в целия свят имаше човек, който да не бе извършил грях.
Предишни години баща му го водеше на панаира в събота, в последния ден. Но последните години имаше твърде много работа в кантората и не можеше да се освободи.
Тази година Джоуи възнамеряваше да отиде на панаира тайно, сам. Мястото беше на по-малко от три километра от къщата им и трябваше да върви само по две улици, за да стигне дотам. Беше високо на хълма и се виждаше отвсякъде. Джоуи смяташе да каже на майка си, че ще остане в библиотеката през целия ден, както правеше от време на време; но после щеше да отиде с велосипеда си до панаира, да се забавлява до насита цял ден и да се прибере вкъщи за вечеря, без мама да разбере нищо.
Никак не му се искаше да пропусне панаира тази година, защото щеше да бъде по-голям и по-хубав от друг път. Говореше се, че централната алея щеше да бъде украсена по-пищно от тази на панаира, който бе идвал досега в Ройъл Сити. Този панаир трябваше да бъде страхотен, беше вторият по големина в света, два или три пъти по-голям от детското панаирче, което обикновено пристигаше в града. Щеше да има много повече люлки и влакчета, отколкото през другите години, много нови чудновати неща, които си струва да се видят и опитат.
Но нямаше да види и опита нито едно от тях, ако се намираше на триста километра оттук, когато започне нов живот в непознат град.
В продължение на почти цяла минута Джоуи лежа неподвижно в тъмнината, изпълнен със самосъжаление — после изведнъж рязко се надигна и седна, наелектризиран от блестяща идея. Би могъл да избяга от къщи и въпреки това да разгледа в подробности панаира. Можеше да направи и двете неща. Беше просто. Направо гениално! Щеше да избяга с панаира!
Осма глава
В сряда сутринта резултатите от лабораторията бяха готови. Нямаше съмнение, че Ейми е бременна.
В сряда следобед двете с майка й отидоха в банката и изтеглиха от спестяванията й, за да могат да платят в брой за аборта.
В събота сутринта казаха на бащата на Ейми, че излизат за няколко часа да обиколят магазините. Вместо това отидоха в клиниката на доктор Спранглър.
Ейми се чувстваше като престъпница. Нито доктор Спранглър, нито помощниците му доктор Уест и доктор Луис, нито сестрите, бяха католици; те извършваха аборти всяка седмица, месец след месец, без да осъждат морално този акт. Ала въпреки това, след толкова години религиозни поучения, Ейми имаше чувството, че става съучастница в убийство и беше сигурна, че поне част от вината ще я измъчва дълго време и ще хвърля сянка върху щастието, което би могла да намери някой ден.