Все още й бе трудно да повярва, че майка й бе дала съгласието си за аборта. Питаше се каква ли е причината за страха, който бе зърнала в очите й.
Процедурата щеше да бъде извършена без престой в клиниката и сестрата отведе Ейми в стая, където да се съблече и да постави дрехите си в шкафче. Майка и остана в чакалнята.
В манипулационната сестрата й взе кръвна проба, а после дойде доктор Спранглър, за да си поговори с нея. Опита се да я поуспокои. Беше весел, закръглен мъж с плешиво теме и буйни прошарени бакенбарди.
— Бременността е в съвсем ранен стадий — рече той. — Манипулацията е съвсем проста. Не съществува сериозен риск от усложнения. Не се притеснявай. Всичко ще свърши, преди дори да си разбрала, че е започнало.
В малката операционна поставиха на Ейми слаба упойка. Тя се почувства странно, сякаш се отдели от тялото си и се издигна като балон, понесъл се към бездънната синева на небето.
Някъде в далечината, през мъглата от светлината на многооката операционна лампа и завесата от неясен шепот, Ейми чу тихия глас на сестрата.
— Много хубаво момиче — казваше тя.
— Да, наистина — съгласи се доктор Спранглър. Гласът му заглъхваше сричка по сричка, превръщайки се в недоловимо издихание. — Много хубаво, а също и добро момиче. Аз съм неин лекар, откакто бе съвсем мъничка. Винаги е била толкова възпитана, толкова скромна…
Извисявайки се високо над тях, Ейми се опита да каже на лекаря, че греши. Тя не е добро момиче. Тя е много лошо момиче. Той трябваше да попита мама. Мама щеше да му каже истината. Ейми Харпър е лошо момиче, зло, разпуснато, диво, недостойно за доверие, но в никакъв случай — добро! Тя се опита да каже на доктор Спранглър, че не притежава никакви достойнства, но устните и езикът не й се подчиняваха. Не можеше да произнесе нито звук…
Отвори очи в стаята за следоперативно възстановяване. Лежеше по гръб на количка и се взираше в тавана. За момент не можа да разбере къде се намира.
После си спомни всичко и остана учудена, че абортът в крайна сметка се оказа толкова бърза и лесна процедура.
Задържаха я един час в стаята за следоперативно възстановяване само за да се уверят, че няма да получи кръвоизлив.
В три и половина вече беше в понтиака до майка си на път за вкъщи. Изминаха в мълчание половината от краткото пътуване. Лицето на майка й бе като издялано от камък.
Най-сетне Ейми се обади:
— Мамо, зная, че ще искаш няколко месеца да се прибирам вкъщи рано, но се надявам, че ще ми позволиш да работя вечер в „Свърталището“, ако господин Донатели реши да ми даде тези смени.
— Можеш да работиш, където си искаш — хладно отвърна майка й.
— От работа ще се прибирам право вкъщи.
— Не е необходимо — рече майка й. — Изобщо не ме интересува какво ще правиш. Просто вече не ме интересува. Ти и без това изобщо не се вслушваш в думите ми. И за в бъдеще няма да се държиш прилично. Изпуснала си юздите на това нещо, което е вътре в теб, и сега няма връщане назад. Нищо не мога да направя. Аз си измивам ръцете. Измивам си ръцете…
— Мамо, моля те! Моля те, не ме мрази.
— Не те мразя. Просто се чувствам вцепенена, опустошена, празна… Точно в този миг не изпитвам към теб почти нищо.
— Не се отказвай от мен!
— Само един път води към Рая — каза майка й. — Но ако искаш да отидеш в Ада, ще намериш хиляди пътища, които да те отведат дотам. Не мога да препреча всичките.
— Не искам да отида в Ада!
— Сама избирай. Отсега нататък сама ще преценяваш как да постъпваш. Прави каквото искаш. И без това няма да ме послушаш, така че си измивам ръцете. — Без да спира да говори, Елън спря колата на алеята пред къщата на Мейпъл Лейн. — Няма да вляза с теб. Трябва да напазарувам хранителни продукти. Ако баща ти се е върнал от кантората, кажи му, че си толкова бледа, защото си яла хамбургер на обяд, докато сме пазарували в града и нещо ти е прилошало. Иди в стаята си и не се мяркай много-много пред очите му. Колкото по-малко те вижда, толкова по-нищожна е вероятността да заподозре нещо.
— Добре, мамо.
Ейми влезе вкъщи. Баща й не се беше върнал от адвокатската кантора. Джоуи все още бе на гости на приятеля си Томи Кълп. Тя беше сама в къщата.
Преоблече се в пижама и халат, сетне звънна по телефона на Лиз Дънкан.
— Свърши.
— Наистина ли? — попита Лиз.
— Току-що се прибрах вкъщи.
— Цялата ли те изстъргаха?
— Трябва ли да говориш толкова грубо?
— Но те точно това правят — нехайно подхвърли Лиз. — Изстъргват те. Как се чувстваш?