— Изстъргана — печално призна Ейми.
— Гади ли ти се?
— Малко. И ме боли… отдолу.
— Искаш да кажеш, че те боли…
— Моля те, не говори така!
— Как?
— Вулгарно. Щеше да кажеш нещо вулгарно.
— Това е едно от най-очарователните ми качества — липсата на всякакви задръжки. Слушай, освен че ти се гади и те боли, как се чувстваш?
— Много, много уморена.
— Това ли е всичко?
— Да. Беше по-лесно, отколкото си представях.
— Господи, отдъхнах си! Тревожех се за теб, малката. Наистина много се тревожех.
— Благодаря ти, Лиз.
— Заточават ли те вкъщи за лятото?
— Не. Мислех, че ще ме карат да се прибирам рано известно време, но мама каза, че не я интересува какво ще правя. Измивала си ръцете. Нямало повече да се занимава с мен.
— Така ли каза?
— Да.
— Господи, това е страхотно!
— Така ли?
— Разбира се, глупаче! Вече сама ще си измисляш правилата. Ти си свободна, малката! — И Лиз добави, имитирайки южняшкия говор на чернокожите: — Твой господар дал ти свобода!
Ейми не се засмя.
— Точно сега ми се иска само да поспя — рече тя. — Миналата нощ изобщо не спах, а също и предишната. А след всичко това днес… едва се държа на краката си.
— Разбирам. Няма да те държа дълго на телефона. Почини си. Обади ми се утре. Ще започнем да кроим планове за лятото. Ще бъде страхотно, малката! Ще натрупаме спомени и добре ще се позабавляваме през нашето последно съвместно лято. Вече съм хвърлила око на няколко момчета за теб.
— Точно сега не мисля, че имам нужда от момчета.
— О, не и през следващите десет минути — съгласи се шеговито Лиз. — Но като минат няколко седмици и се възстановиш, ще бъдеш готова да се влееш отново във вихъра на живота.
— Не мисля така, Лиз.
— Точно така ще бъде! Няма да ставаш монахиня, за Бога! От време на време имаш нужда от добрия стар салам, малката. Имаш нужда от него също като мен. В това отношение с теб сме напълно еднакви. И двете не можем дълго да изкараме без момчета.
— Ще видим — рече Ейми.
— Само че този път, ще направиш каквото ти казвам. Ще вземеш рецепта за хапчета.
— Наистина смятам, че не са ми нужни.
— Така мислеше и преди, глупаче.
Няколко минути по-късно Ейми се прибра в стаята си, коленичи до леглото и пламенно започна да реди молитви. Ала след минута-две замълча, защото, за първи път през живота си, имаше чувството, че Господ не я слуша. Запита се дали Той изобщо някога ще поиска отново да я чуе.
Тя заспа със сълзи на очи и никой не я събуди нито за вечеря, нито за литургията на следващата сутрин. Когато отвори очи, беше единайсет часа сутринта. Неделя. През прозореца се синееше небето. Стори й се като безбрежно море, по което плаваха огромни, ефирни бели облаци — същински кораби. Беше спала осемнайсет часа, без да се събуди.
Откакто се помнеше, още от съвсем малко момиченце, за втори път й се случваше да пропусне неделна литургия. Предишния път беше на девет години и бе в болница. Възстановяваше се от спешна операция на апендикс. Трябваше да я изпишат в понеделник и майка й спореше с лекаря да я пуснат един ден по-рано, за да може да отиде на църква, но лекарят отвърна, че църквата не е най-доброто място, където едно дете би могло да се възстанови след операция.
Ейми изпита облекчение, задето майка й не бе я накарала да отиде на църква тази сутрин. Очевидно смяташе, че покварената й дъщеря вече няма място в Божия дом.
И може би имаше право.
На следващия ден, понеделник, 26 май, двама художници се отправиха към огромната табела на входа на провинциалния хиподрум, който всъщност си бе една голяма поляна, в покрайнините на Ройъл Сити. Късно следобед приключиха работата си.
Втора част
Панаирът пристига…
Девета глава
Месец след аборта, през последната седмица на юни, Ейми работете в „Свърталището“ от девет до пет в делничните дни и от дванайсет до шест в събота. Заведението бе постоянно претъпкано със загорели от слънцето, жизнерадостни младежи.