В събота в шест часа вечерта, когато Ейми вече се приготвяше да си тръгва, дойде Лиз Дънкан. Изглеждаше страхотно в тесните си червени шорти и бялата памучна фланелка; не носеше сутиен.
— Тази вечер имам среща с Ричи. Ще се срещнем тук в шест и половина. Искаш ли да почакаш с мен, та да не се чувствам самотна?
— Няма да си самотна — отвърна Ейми. — Ако седнеш сама на някоя маса, всички момчета наоколо ще дотърчат след по-малко от минута.
Лиз бавно огледа младежите в „Свърталището“, сетне поклати глава.
— Грешиш. Щом веднъж съм ходила с някое момче и съм го зарязала, той знае, че е окончателно и е за добро. Знае също така, че не си заслужава да си губи времето да ме уговаря пак да тръгна с него.
— Е, и какво от това?
— Повечето от момчетата тук няма да ми досаждат, ако седна сама, защото вече съм се чукала с тях.
— Вулгарна както винаги.
— Но казвам истината.
— Ти си развратна.
— Точно затова ме харесват момчетата. Слушай, ще ми правиш ли компания, докато дойде Ричи?
— Разбира се — рече Ейми.
Донесе две кока-коли и седна при Лиз в първото сепаре в предната част на помещението, откъдето се виждаше главната улица. Колата на Лиз бе паркирана отпред. Беше жълта тойота, която родителите й бяха подарили по случай дипломирането.
— Колкото и да се старая, не мога да си те представя заедно с Ричи Атърбъри — обади се Ейми.
— Защо? В училище и двамата бяхме уникални. Той беше геният на класа с коефициент на интелигентност сто и осемдесет, а аз бях мръсницата на класа с повече от сто и осемдесет имена в списъка на гаджетата ми.
— Не мога да разбера защо се принизяваш така. За бога, броят на имената в списъка ти е твърде далеч от сто и осемдесет!
— Ни най-малко не се принизявам. Миличка, аз се опивам от това. Харесвам се такава, каквато съм. Това е единственият начин, който признавам за летене.
— Ричи винаги е бил толкова стеснителен.
— Вече не е — подхвърли Лиз и й намигна. — Слушай, беше страхотно да посветя Ричи в играта. Той беше толкова непохватен, тромав и наивен! Истинско предизвикателство. Но напредва бързо. Справя се много добре. Притежава завиден усет към покварата.
— И ти го покваряваш неуморно.
— Именно.
— Не преиграваш ли малко?
— Не. Защото точно това правя. Покварявам Ричи Атърбъри, геният.
— Елизабет Ан Дънкан, знойната изкусителка, всезнаещата безпътна жена на екзотичния Ройъл Сити — саркастично подхвърли Ейми.
Лиз се ухили.
— Точно такава съм. Знаеш ли, преди три седмици, когато започнах да излизам с него, Ричи никога не беше пушил трева? Можеш ли да си представиш? Сега пуши редовно.
— Това ли е единствената причина, поради която излизаш с него? Само за да можеш да го поквариш?
— Не — отвърна Лиз. — Толкова дяволски забавно е да го отваряш на нови неща и нови усещания. Но дори да беше опитен и да знаеше всичко, щеше да е приятно да си с него. Той е интелигентен, остроумен. И изглежда знае по нещо интересно за почти всичко. Никога досега не съм ходила с гений. Различно е…
— Изглежда тази връзка ще продължи малко повече от останалите — отбеляза Ейми.
— Няма начин — бързо отвърна Лиз. — Още един месец, най-много месец и половина. После „Сбогом, Ричи“. Без значение колко е умен, дотогава ще съм се отегчила от него. Освен това, дори да исках постоянна връзка с някого, а аз не искам, но дори ако по някаква странна причина исках такава връзка, то в никакъв случай нямаше да е с момче от този затънтен град. Не искам някой постоянно да ме дърпа назад, когато съм готова да поема на запад.
— Все още ли планираш да заминеш?
— По дяволите, разбира се, че ще замина! Ще работя във фирмата на баща ми до средата на декември, ще натрупам малко пари и после ще напусна две седмици преди Коледа. След празниците ще натоваря багажа си в малката жълта кола и ще се понеса като куршум към Земята на слънцето и неограничените възможности.
— Калифорния?
— Реших да отида във Вегас.
— Лас Вегас?
— Това е единственият Вегас, за който съм чувала.
— Какво ще правиш там?
— Ще го продавам — ухили се Лиз.
— Какво ще продаваш?