— Наистина ли си личи?
— О, да! Веднага се забелязва — отвърна непознатият.
— А мислите ли, че мога… да стана панаирджия някой ден?
— Ти? О, разбира се! Имаш всичко, каквото ти трябва. Можеш да станеш панаирджия или какъвто си поискаш. Ето защо те извиках. Видях в теб да блести онзи, истинският пламък. Наистина! Забелязва се дори от платформата.
— О… — Джоуи смутено сведе поглед.
— Ето, ще ти дам нещо — рече непознатият, бръкна в джоба си и извади две тънки правоъгълни розови картончета.
— Какво е това? — попита Джоуи.
— Два безплатни пропуска за панаира.
— Сигурно се шегувате.
— Приличам ли ти на човек, който се шегува?
— Защо ги давате точно на мен?
— Нали ти казах. Защото видях, че притежаваш качествата, които са необходими. Както казват панаирджиите, замесен си от нашето тесто. Щом видя, че някой е панаирджия по сърце, винаги му давам няколко безплатни пропуска. Ела когато искаш, доведи и някой приятел. Или пък брат си. Имаш ли брат?
— Не.
— А сестра?
— Да.
— Как се казва?
— Ейми.
— А ти как се казваш?
— Джоуи.
— Джоуи кой?
— Джоуи Алън Харпър.
— Аз се казвам Конрад. Трябва да се подпиша на гърба на пропуските. — Той извади химикалка от другия си джоб и написа двете си имена със завъртулки, от които Джоуи остана възхитен. Сетне му подаде двете картончета.
— Много ви благодаря! — засия Джоуи. — Това е страхотно!
— Забавлявай се — ухили се непознатият. Имаше невероятно бели зъби. — Може би някой ден ще станеш панаирджия и ще раздаваш безплатни пропуски на хората, които са замесени от същото тесто.
— Ами… колко голям трябва да бъда? — попита Джоуи.
— За да станеш панаирджия?
— Да.
— Всяка възраст е подходяща.
— Може ли да тръгне с панаира дете, което току-що е навършило десет години?
— Може съвсем лесно, ако е сираче — отвърна Конрад. — Или ако семейството му изобщо не се интересува от него. Но ако има родители, които са загрижени за него, те ще дойдат да го търсят и ще го отведат у дома.
— А няма ли вие… вие, панаирджиите… няма ли да скриете детето? — попита Джоуи. — Ако за него най-лошото нещо на света е да бъде отведен вкъщи, няма ли да го скриете, когато родителите му дойдат да го търсят?
— О, не можем да направим това — отвърна мъжът. — Противозаконно е. Но ако никой не се интересува от него, ако никой не го иска, панаирът ще го приеме. Винаги е било така и винаги ще бъде. А при теб как е? Бас ловя, че родителите ти много те обичат.
— Не чак толкова…
— Не вярвам. Сигурен съм, че те обичат от цялото си сърце. А майка ти?
— Не.
— О, не вярвам! Бас ловя, че много се гордее с хубаво и умно момче като теб.
Джоуи се изчерви.
— На майка си ли приличаш, че си толкова хубав? — попита Конрад.
— Ами… да… Приличам повече на нея, отколкото на татко.
— Тъмните очи, черната коса?
— Да, също като мамините са — отвърна Джоуи.
— Знаеш ли, навремето познавах един човек, който изглеждаше също като теб.
— И кой беше той? — попита Джоуи.
— Една много красива, жена.
— Аз не приличам на жена!
— Не, не — побърза да го успокои Конрад. — Разбира се, че не приличаш на жена. Но имаш същите тъмни очи и същата черна коса. А има и нещо в чертите на лицето ти… Знаеш ли, възможно е сега тя да има син на твоите години. Да. Много е възможно. Ще бъде чудесно, не мислиш ли, ако се окаже, че ти си синът на моята отдавна загубена приятелка? — Той се наведе към Джоуи. Бялото на очите му имаше жълтеникав оттенък. Раменете му бяха посипани с пърхот. В мустаците му се бе заплела троха. Тонът му стана още по-сърдечен, когато попита: — Как се казва майка ти?
Изведнъж Джоуи зърна в очите на непознатия нещо, което му напомни за погледа на албиноса, само че още по-лошо. Той се взря в тези две кристалносини точки и му се стори, че приятелското отношение на непознатия е само преструвка. Както в онзи филм по телевизията — „Случаите на Рокфорд“. Там частният детектив Джим Рокфорд се държеше много очарователно и любезно само за да измъкне жизненоважна информация от някой непознат, без той да разбере, че му измъкват сведения. Внезапно Джоуи изпита чувството, че този мъж постъпва точно като Джим Рокфорд и измъква сведения от него. С тази разлика, че под фалшивата си добросърдечност, Джим Рокфорд наистина беше добър човек. Ала зад усмивката на този мъж съвсем не се криеше добър човек. Дълбоко в тези сини очи нямаше нито топлота, нито сърдечност; имаше само… мрак.