Рейвън тръгва към коридора, но спира на прага и казва:
— Не бива да се чувстваш виновна, Лена. Това е война, а на война винаги има жертви.
— Не схвана ли, Рейвън? — произнасям бавно думите, които тя ми каза много отдавна, след смъртта на Миако. — Не можеш да ми заповядваш какво да чувствам.
Рейвън клати глава. В очите й проблясва искрица съжаление.
— Ти. май наистина го харесваш, а? Този Джулиан?
Нямам глас, за да й отговоря. Мога само да кимна.
Тя разтрива уморено челото си и отново въздъхва. За миг решавам, че ще се предаде. Ще се съгласи да ми помогне. Надеждата отново се възражда в гърдите ми.
Но когато ме поглежда отново, лицето й е безизразно и равнодушно.
— Утре тръгваме на север — казва кратко и приключва разговора. Джулиан ще отиде на гилотината заради нас, а ние ще се усмихваме и ще мечтаем за победата, за онази зора с цвят на кръв, която чакаме толкова отдавна!
Останалата част от деня ми минава като в мъгла. Различни усмихнали и застинали в очакване лица приближават към мен, но когато виждат, че не ги разпознавам, отново ми обръщат гръб. Предполагам, че са на другите членове на Съпротивата. Само едно от тях ми е познато. То е на мъж на годините на Так, същият, който дойде при нас в Подслона да ни донесе паспортите и идентификационните карти. Оглеждам се за жената, която ме доведе дотук, но нито едно лице не прилича на нейното и нито един глас не напомня на нейния.
Приближавам се и се заслушвам в гласовете. От разговора разбирам, че сме на трийсетина километра северно от Ню Йорк и малко по на юг от град на име Уайт Плейнс. Сигурно сме се прикачили към тяхната електрическа мрежа, защото имаме радио, светлина и дори кафемашина. Една от стаите е пълна с палатки и спални чували. Так и Рейвън са подготвили всичко за дългия път. Не знам колко от останалите ще ни последват, но мисля, че една част със сигурност ще остане тук. Наред с палатките виждам сгъваеми маси и столове. Друга стая е празна. Освен дюшеци за спане в нея няма нищо друго. Радиото и кафемашината са поставени директно на циментовия под, сред гнездо от различни кабели и жици. Радиото работи почти непрекъснато, звукът му преминава през тънките стени и се чува навсякъде. Независимо къде съм, не мога да избягам от него.
„Джулиан Файнман... водач на младежкото движение на Свободна от Делириум Америка и син на президента. жертва на болестта. “
Всяка радиостанция предава едно и също. Историята е една.
„. открит днес.“
„. временно под домашен арест. “
„Джулиан преосмисли желанието си и отказа лечение. “
Само преди година новината изобщо нямаше да стигне до медиите. Всичко щеше да се потули, както е било с причината за смъртта на брат му, бавно и систематично изтрита от всички медицински и полицейски доклади. Но след Инцидента нещата се промениха. Рейвън е права само за едно: ние сме във война и армиите имат нужда от символи.
„. задържане в регулационните служби на Ню Йорк. спешно съдебно решение. екзекуция със смъртоносна инжекция утре в десет часа сутринта. “
„. много хора намират, че мярката е прекалено сурова. обществено недоволство от СДА и съдебната система. “
Изпадам в странна апатия. Вече не чувствам нищо. Гневът ми се стопява, чувството за вина също изтлява. Джулиан ще умре утре. И аз помогнах той да умре.
Може би това е бил планът. Мисълта, че ако му бяха приложили процедурата, сигурно щеше да завърши по същия начин, не ме успокоява. Чувствам се парализирана, сякаш във вените си нямам кръв, а лед. Не чувам нищо, освен радиоговорителя, не виждам нищо. В един момент някой трябва да ми е подал суитчър, защото виждам, че съм облечена с един.
„. официалното изявление на Томас Файнман. “
„СДА застава зад решението на регулаторния съд. Положението в Ню Йорк е критично и ние не можем повече да толерираме онези, които искат да ни навредят, се казва в прокламацията им. Трябва да пресечем подобно поведение. “
„СДА и САЩ не бива да се поддават на съчувствието и милосърдието. Съпротивата набира сили, нараства и завзема тунелите, подземията и дупките, надига глава от всяко тъмно ъгълче. “ Затова ще дадат на цялото общество кървав урок.
На вечеря успявам да хапна малко и въпреки че още не мога да се насиля да погледна Рейвън и Так в очите, виждам, че те приемат сядането ми на масата като добър знак. Правят се на весели, смеят се шумно и високо, разказват вицове на останалите пет-шест души около масата. Гласът на радиоводещия зад стената продължава да съска като отровна змия.