. Няма лични изявления от страна на Томас Файнман и Джулиан Файнман... “
След вечеря отивам до бараката — малка паянтова постройка, на стотина метра от главната сграда в другия край на широк павиран двор. За пръв път излизам навън и за пръв път имам възможност да огледай наоколо. Откривам, че сме в някаква стара складова база, накрая на дълъг издълбан на места бетонен път, заобиколен от двете страни с гора. На север съзирам трепкащите светлини на някакъв град. Сигурно е Уайт Плейнс. Обръщам се на юг, срещу розовеещото, прорязано от огнени нишки небе, и забелязвам светло петно. Това е короната от светлини над Ню Йорк Сити. Сигурно е към седем часа, все още има време до полицейския час и до изключването на тока. И някъде из тези светлини, хора и сгради се намира Джулиан. Сигурно е изплашен. Дали мисли за мен?
Вятърът е студен, но носи със себе си мирис на затоплена земя и на нов живот: мирис на пролет. Замислям се за апартамента ни в Бруклин — вече празен и вероятно претърсен основно от регулаторите и полицията. Както каза Рейвън, Лена Морган Джоунс е мъртва и на нейно място ще се роди нова Лена, ще се възроди като дървото, което всяка пролет ражда нов живот на мястото на стария мъртъв и изгнил дънер. И аз нямам никаква представа каква ще бъде тя.
Изведнъж ми става мъчно. Трябваше да се разделя с толкова много Лени, с толкова много животи. Да изгубя толкова скъпи за мен същества: мама. Грейс. Хана. Алекс.
А сега и Джулиан.
Не съм искала това.
Някъде из сгъстяващия се мрак се чува бухал, звучи остро, като далечна аларма. Истината расте като каменна стена в мен. Не това исках аз. Не за това избягах в Пустошта и не за това Алекс настоя да дойдем. Не за да обърна гръб и да погреба любимите си хора, изграждайки една нова корава и безчувствена личност върху техните трупове. Това е пътят на Рейвън. Така правят и в Зомбиленд.
Аз няма да стана като тях. Изхвърлих прекалено много хора на боклука. Стига толкова.
Бухалът се обажда отново и сега звукът е по-ясен и остър. Всеки звук, движение и мирис се открояват още по-добре: припукването на сухите вейки, мирисът на пролет, ръмжането на мотор в далечината, който се усилва и после затихва.
Ръмжане на мотор. На камион. Чух този звук на няколко пъти, но не му обърнах внимание. Сега нещата ми се изясняват. Явно сме близо до голяма магистрала. Дойдохме от Ню Йорк, което означава, че трябва да има и обратен път дотам.
Не ми трябват нито Рейвън, нито Так. И ако Рейвън е права, че Лена Морган Джоунс не съществува вече, за щастие нямам нужда и от нея.
Връщам се в склада. Рейвън седи до сгъваемата маса и пакетира храна в платнени бохчи. После, по пътя, когато спрем за нощувка, ще ги завържем за раниците си и ще ги окачим на високи клони, за да не могат дивите животни да стигнат до тях.
— Здрасти — усмихва ми се широко и прекалено мило тя. Цяла вечер се държи така. — Успя ли да се нахраниш добре?
Кимам бавно.
— Ядох повече от всичко, което съм изяла през последните дни — казвам аз и тя примигва леко. Малко е подло от моя страна, но не мога да се въздържа. Облягам се на масата, където на една кърпа съхнат току-що измити ножове, и се наслаждавам на притеснението й.
Рейвън вдига коляно до гърдите си и казва:
— Виж, Лена. Съжалявам, че не ти казахме предварително. Мислех, че. Мислех, че така ще е по-добре.
— Това също беше един тест — обяснявам и Рейвън вдига бързо очи към мен.
Навеждам се към нея и слагам ръка върху подредените ножове. Контурите на дръжката на
един от тях прилепват плътно към дланта ми.
Рейвън въздъхва и отмества поглед от мен.
— Знам, че в момента сигурно ни мразиш... — започва тя, но аз я прекъсвам.
— Не ви мразя.
Изправям се с ножа в ръка и го пускам незабелязано в джоба си.
— Наистина ли? — поглежда ме тя и за миг ми се вижда много по-млада, отколкото е в действително ст.
— Наистина — отвръщам и тя ми се усмихва. Този път усмивката й е стегната, усмивка на облекчение, честна усмивка. — Но не искам да бъда като вас.
Усмивката й угасва. Докато я гледам, ми идва наум, че може би я виждам за последен път. Остра болка свива гърдите ми, сякаш някой ги пробожда с нож. Не знам дали някога съм я обичала, но тя ме спаси и ме роди за Пустошта. Беше моя майка и сестра. И поредната личност, която трябва да погреба.
— Един ден ще разбереш — казва тя и аз виждам, че истински вярва в това. Гледа ме с широко отворени очи, моли ме да проумея, че хората трябва да се жертват за каузата, че свободата и доброто могат да бъдат изградени върху мъртъвци.