Но вината не е нейна. Рейвън е изгубила много и, погребвайки другите, постепенно е погребала и себе си. Оставяла е навсякъде частица от себе си, оставила е сърцето си до онези заровени кости край замръзналата река, които с пролетния прилив ще изскочат на повърхността и скелетът ще изплува от водата.
— Надявам се да не разбера — казвам нежно и така се сбогувам с нея.
Пъхам ножа в раницата и проверявам дали откраднатите от Лешоядите лични карти все още са у мен. Знаех си, че може да ми потрябват. Грабвам едно сгънато до нечие легло шушляково яке и една от платнените торби с провизии, приготвени за утре. Свивам в раницата малко бисквити и пет-шест бутилки с вода и опитвам тежестта й. Доста е тежка, въпреки че извадих книгата „Ш-ш-т“. Хвърлих я, защото знам, че повече няма да имам нужда от нея. Никога. Но не мога да взема повече провизии и това ме притеснява. Ако успея да измъкна Джулиан, ще се наложи да бягаме дълго време, нямам представа кога ще стигнем до безопасно място.
Тръгвам тихо и предпазливо обратно през склада към страничната врата, която излиза на двора. Срещам само един човек — върлинест мъж с яркочервена коса, който ме поглежда веднъж, после погледът му се плъзга покрай мен, все едно, че съм въздух. Научих този номер в Портланд и все още знам как да се свия в себе си и да стана невидима. Преминавам бързо покрай стаята, където повечето от хората, включително и Так, са се струпали около радиото на приказки, и поглеждам вътре. Един от мъжете пуши ръчно направена цигара, друг размесва тесте карти. Съзирам гърба на Так и уплашено му казвам „Сбогом“.
После се гмурвам в нощта, свободна като птичка.
Макар и по-слаб, ореолът от светлина над Ню Йорк продължава да огрява небето. Сигурно е време за полицейския час, защото по-голямата част от града вече тъне в мрак. Само най-богатите и представителите на властта, учените и хората като Томас Файнман имат неограничен достъп до електричество.
Затичвам се към магистралата, като спирам често и се ориентирам по шума от камионите. Тишината е пълна, нарушавана само от писъците на нощните птици и стъпките на дребни животни някъде из тъмнината. Трафикът е спорадичен, ясно е, че пътят се ползва инцидентно и единствено от товарни камиони.
Най-после стигам до магистралата и заставам пред дългата сива река от бетон, блеснала като сребро под ярката луна. Обръщам се на юг и забавям ход. Дъхът ми излиза на малки бели облачета, въздухът е свеж, разреден и леден, реже дробовете ми при всяко вдишване. Но това ме държи нащрек.
Тръгвам от лявата страна на магистралата, но внимавам да не се приближавам прекалено близо до нея. По пътищата често има проверки, а в момента ми липсва само това — някой патрул да ме спре.
Изчислявам набързо, че до северната граница на Манхатън са приблизително трийсет километра. Не твърдя със сигурност, но мисля, че минават най-малко шест часа, преди да видя високата бетонна стена, която огражда града. Пътуването е трудно и бавно. Нямам фенерче, а луната често се крие зад дебелите клони на високите преплетени като пръсти на скелети дървета над мен. За щастие магистралата осигурява някаква светлина и ми служи за ориентир. Ако не е тя, със сигурност щях да се загубя.
Портланд беше затворен с евтина телена ограда, електрифицирана само на определени места. Ню Йорк е отделен от света с висока бетонна конструкция, завършваща с няколко реда бодлива тел, и на равно разстояние един от друг са разположени наблюдателни постове. Силните лъчи на прожекторите осветяват силуетите на дърветата от другата страна в Пустошта. Още съм на няколкостотин метра от оградата, примигващите й светлини едва се мержелеят между дърветата, но се привеждам и тръгвам предпазливо към магистралата; на всяка крачка се ослушвам за шумове — знак за някакво движение. Не вярвам да са сложили патрули и от тази страна на стената, но знае ли човек? Напоследък нещата доста са се променили. Трябва да внимавам.
На четири-пет метра от платното виждам дълга и плитка канавка, покрита с тънък килим от загнили листа. Скорошният дъжд и топенето на снега са го нашарили с локви с различна големина. Влизам в канавката и притискам корем към дъното й. Така съм невидима за преминаващите по платното автомобили, дори и за патрулиращите коли. Дрехите ми попиват влагата и аз си напомням да намеря къде да се преоблека веднага щом стигна в Манхатън. Не мога да тръгна по улиците в този вид, без да възбудя подозрение. Но оставям този проблем за после.
Чакам дълго, преди да чуя грохот на камион, фаровете му изгряват в мрака и осветяват леката мъгла пред тях. Той преминава покрай мен — огромен, бял и с логото на някаква верига за плодове и зеленчуци — и забавя, когато стига до пропускателния пункт. Надигам се на лакти. В граничната стена има портал и магистралата протяга сребърния си език към вътрешността на града през тежката желязна врата. Камионът спира и две тъмни фигури излизат от караулката фаровете осветяват черните им сенки с проблясващи пушки в ръце. Разстоянието дотам е голямо и не мога да чуя какво си говорят, но предполагам, че проверяват документите на шофьора. Един от граничарите заобикаля и оглежда камиона отзад, но не отваря каросерията да види какво има вътре. Небрежен е. Небрежността ме устройва идеално.