През следващите няколко часа наблюдавам внимателно преминаването на още няколко камиона. Ритуалът се повтаря всеки път, но граничарите отварят един камион с надпис „EXXON“ и го претърсват основно. Чакам търпеливо, докато изграждам плана си. След още половин час се приближавам към граничната ограда. Движа се ниско по земята и само когато магистралата е празна, а луната се крие зад тежките облаци. Стигам на около четирийсет крачки от оградата, отново се притаявам и чакам. Сега вече съм толкова близо, че мога да видя лицата на граничарите, когато минават отзад да проверят поредния камион. Дочувам и част от разговорите им. Те искат идентификационната карта на човека, сравняват данните с тези от шофьорската книжка и регистрацията на камиона — това продължава не повече от две-три
минути. Значи трябва да съм много бърза.
Съжалявам, че не си взех нещо по-топло от това тънко яке. Но студът не ми позволява да се отпусна и това е добре.
Удобният момент идва чак когато слънцето вече се издига зад тънката дантела от черни облаци. Прожекторите все още осветяват магистралата, но светлината им умира в сивото утро и вече не заслепява очите.
Един камион за боклук, със стълба от едната страна, стигаща до металния му покрив, спира пред железния портал. Свивам пръсти около камъка, който намерих по-рано в канавката, и тръгвам на прибежки. Трябва да размърдам пръсти, за да размразя кръвта в тях. Краката ми тежат и болят от студа.
Единият от граничарите заобикаля камиона отзад и оглежда внимателно, другият застава до кабината на шофьора и духайки в премръзналите си ръце, задава обичайните въпроси: „Откъде идваш? Къде отиваш?“
Изправям се, стискам камъка в дясната ръка и тръгвам бързо между дърветата, като стъпвам само там, където има мокър мулч. Мулчът е добър заглушител на стъпки. Сърцето ми бие в гърлото с такава сила, че не ми позволява да си поема въздух. Войниците са на не повече от двайсет крачки, но това е единственият ми шанс.
Приближавам се до стената достатъчно, за да достигна целта си, и хвърлям камъка по един от прожекторите. Чува се трясък, последван от шум на счупено стъкло. Веднага се връщам назад. Двамата граничари мигом обръщат глави към прожектора.
— Какво беше това? — пита единият, сваля пушката от рамото и се затичва към счупения прожектор. „Моля те, Господи, нека и другият да го последва“, събирам ръце в молитва аз. Но той се двоуми, сваля пушката от лявото рамо и я мята на дясното. После плюе в краката си.
„Върви, върви, върви“.
— Чакай тук — казва той на шофьора и също тръгва към стената.
Ето го моя шанс. Прожекторът е на петдесетина метра от камиона. Трябва да действам, докато граничарите са при него. Трябва да се приближа под определен ъгъл спрямо шофьорската кабина, за да не бъда видяна. Превивам се на две и се снишавам максимално. Не искам да дам шанс на шофьора да ме зърне случайно в страничното огледало. За двайсет ужасни секунди се оказвам съвсем открита на пътя, лишена от прикритието на дърветата и кафявите храсти, и това ме връща назад, към първия път, когато Алекс ме заведе в Пустошта. Умирах от страх, докато се катерех по телената ограда, чувствах се толкова уязвима на онова открито място и ужасена от мисълта, че могат да ме свалят с един изстрел!
Десет крачки. Пет. Две. И се мятам върху стълбата. Металът е замръзнал и пръстите ми залепват за него. Стигам до покрива и притискам корем в ръждясалата, покрита с курешки повърхност. Дори и металът мирише на гниещи храни, ноздрите ми се пълнят с гадна сладникава миризма, натрупвана с години. Обръщам лице към ръкава на якето, за да не се закашлям. Покривът е леко вдлъбнат и ограден с петсантиметров метален парапет, което е добре — няма да се изхлузя долу, когато камионът тръгне. Поне така се надявам.
— Хей — провиква се шофьорът от кабинката. — Ще ме пуснете ли да мина, или не? Имам график.
В първия момент никой не му отговаря. Минава цяла вечност, докато чуя приближаващи се стъпки и гласа на един от граничарите: