— Хайде, влизай.
Желязната врата изскърцва и камионът се задвижва. След малко засилва ход и аз се понасям назад, но успявам да опра ръце и крака в парапета. Сигурно отгоре приличам на гигантска залепена за покрива морска звезда. Вятърът се вихри около мен и не ми позволява да отворя добре очи. Леденият му полъх мирише на река. Следователно река Хъдсън трябва да е наблизо. Градът е наляво, точно зад магистралата. На хоризонта се мяркат билбордове, изпочупени и излезли от употреба светофари и грозни жилищни блокове със сивкаво лилави фасади.
Камионът продължава по магистралата и аз впрягам всичките си сили да се задържа отгоре и да не падна на бетона под нас. Студът е невероятен, имам чувството, че хиляди игли се забиват в лицето и ръцете ми. Трябва да стоя с плътно затворени очи, защото започват да сълзят. Денят настъпва бавно и с неохота. Червеното зарево на хоризонта избледнява зад тъмните планини от облаци. Започва да ръми. Всяка капчица дъжд пада върху мен като парченце стъкло. Покривът става хлъзгав и трябва невероятна сила, за да се задържиш на него.
За мой късмет камионът скоро забавя ход и излиза от магистралата. Още е рано и улиците са тихи. Над мен се издигат жилищните блокове, приличащи на протегнати към небето ръце. През отворените прозорци долавям различни миризми: на керосин и на дим от запалена печка; на милиони и милиони хора, наблъскани в тесните си като кутийки апартаменти.
Камионът спира и аз веднага слизам по стълбата, оглеждам улицата, за да съм сигурна, че никой не ме забелязва, и скачам на тротоара. Камионът продължава своя път из нюйоркските улици, а аз се опитвам да съживя краката си и да стопля гърдите си. До мен има голяма табела. Прочитам я и разбирам, че съм на Седемдесет и втора улица. Джулиан ми каза, че живее на Чарлз Стрийт, която е чак в центъра. Съдейки по интензитета на светлината, решавам, че е към седем, малко по-рано или по-късно, не мога да кажа, защото гъстите облаци не ми позволяват да определя с точност часа. Не мога да използвам автобус, защото рискувам да привлека погледите на всички, ако се кача така — мокра и покрита с кал. Връщам се обратно към Западната магистрала и поемам през голям и добре поддържан парк, покрай Хъдсън по дългата алея, която свързва северната и южната страна на града. Така ще мога по-лесно да се крия от хората. Не мисля, че някой ще тръгне да се разхожда рано сутрин в такъв студен и дъждовен ден. Очите ми парят от изтощение и краката ми се влачат, сякаш някой им е налял олово.
Но аз вървя и всяка стъпка ме приближава, макар и мъничко, до Джулиан и до момичето, в което жадувам да се превърна.
Неведнъж съм виждала по телевизията снимки на дома на Файнман и щом достигам до възела от тесни улички в Уест Вилидж (тук е толкова различно от решетката от улици в останалата част на Манхатън, че ми се струва невероятно Томас Файнман да избере да живее точно в тази част), не ми отнема много време да го намеря. Дъждът се засилва и краката ми вече шляпат в пълните с вода маратонки.
Къщата на Файнман се вижда отдалече. Никой не може да я сбърка с друга. Тя е най-голямата в квартала и единствената, оградена с висока бетонна стена. През обвитата с бръшлян желязна порта се вижда част от алеята към основната сграда и малък двор, потънал в кал. Обикалям я веднъж и търся знаци за някакво движение отвътре, но всички прозорци са тъмни. Ако Джулиан е под охрана, пазачите му са някъде вътре. Някой е надраскал стената на Файнман и аз с удоволствие прочитам посланието: УБИЕЦ. Рейвън е права. Съпротивата се засилва с всеки изминал ден.
При втората обиколка около къщата оглеждам внимателно цялата улица, търся по отсрещните прозорци любопитни съседи, откривам проблемни места и изходи. В този момент дъждът е мой приятел. Той ще улесни нещата. Най-малкото ще държи хората по домовете им.
Приближавам към желязната порта, игнорирайки нарастващото в мен напрежение, и виждам електронната ключалка, за която ми разказваше Джулиан. На малък екран ме приканват да въведа съответния пин код. Въпреки дъжда и отчаяния ритъм на сърцето ми оглеждам с възхищение прекрасната фина електроника — свят на бръмчащи устройства и дистанционни управления във време, когато половината държава тъне в мрак и ограничения, хората се свиват от студ или изнемогват от жега, обирайки трохите от удобствата на важните хора, както куче обира късчета месо от подхвърлен кокал.
И докато се прехласвам по лъскавите устройства, за пръв път ми идва наум, че може би именно това е целта на високите гранични стени, на процедурата и на лъжите, на целия този юмрук, който се затяга все повече около нас. Така устроен, светът е прекрасен за собственика на този юмрук.