Затварям очи за миг и оставям омразата и гневът да пораснат в мен. Те също ще са ми от полза.
За нула време разкривам първите три числа от комбинацията. Над портата има малка табела с цитат от книгата „Ш-ш-т“: БЛАЖЕНИ СА ОНЕЗИ, КОИТО ИМАТ СВОЕ МЯСТО НА НЕБЕТО; МЪДРИ СА ОНЕЗИ, КОИТО СЛЕДВАТ ПЪТЯ, БЛАГОСЛОВЕНИ СА ОНЕЗИ, КОИТО ТАЧАТ НАШИТЕ ЗАКОНИ.
Цитатът ми е известен, взет е от Книгата на Магдалена и, за моя радост, го знам наизуст. Като малка често прелиствах тези страници в търсене на знак от майка ми и в опити да открия смисъл в случилото се и някакво послание за мен. Ето защо налучквам без проблем цифрите: Книга девета, глава седемнайсета. Натискам числата 9, 1 и 7. Ако съм права, ми остава само още едно число. Вече съм готова да пробвам наслуки, когато нещо прелита над двора и привлича погледа ми. Над портата виждам четири бели хартиени фенера с логото на СДА. Три от тях се веят на вятъра, а четвъртият е прикачен толкова хлабаво, че се привежда ниско над арката и удря чело в железата. Ако се абстрахирам от логото на СДА, фенерите ми приличат на част от декорация за рожден ден на дете. Издигнали се високо над масивната порта, те определено изглеждат не на място.
Това е знак. Няма начин да не е.
Натискам и последния бутон и изписвам 9174. Ключалката изщраква, желязната порта се отваря и аз влизам.
Бързо затварям след себе си и се оглеждам, опитвайки се да попия всяка подробност. Къщата е на пет етажа, ако броим и наполовина потъналото в земята мазе. Завесите са спуснати и навсякъде е тъмно. Не си правя труда да пробвам входната врата — със сигурност ще е заключена и ако вътре има охрана, тя несъмнено е в коридора. Заобикалям отзад и откривам бетонна стълба, която води надолу до дървена врата, най-вероятно вход за мазето. Малкото прозорче в тухлената стена би могло да ми помогне да надникна, но отвътре е заковано с дъски. Тръгвам на сляпо и се моля наум да не се сблъскам с охраната.
Тази врата също е заключена, но дръжката е стара и разхлабена. Няма да е трудно да се справя с нея. Клякам на колене и вадя ножа от раницата. Веднъж Так ми показа как да отварям врати с върха на ножа, без да знае, че с Хана сме усъвършенствали това умение още преди години. Майка й и баща й винаги криеха бисквитите и бонбоните в заключения килер, но ние се справяхме без проблеми. Пъхам ножа в тесния процеп между вратата и рамката и след не повече от две-три завъртания на острието езичето на ключалката поддава. Пъхам ножа в джоба на якето (искам да ми е подръка), поемам въздух и отварям вратата.
Вътре е тъмно като в рог. Първото, което долавям, е миризмата. Миризма на прано, на чисти чаршафи с дъх на лимон. Второто нещо, което ми прави впечатление, е тишината. Облягам се на вратата и изчаквам очите ми да свикнат с тъмнината. Сенките започват да придобиват форма: цялата стая е оплетена с въжета за простиране, пералнята и сушилнята са в ъгъла.
Тук ли са държали брата на Джулиан, питам се аз? Тук ли е умрял? Самичък, свит на кълбо върху циментовия под, с мокри чаршафи над главата си и миризма на пране в ноздрите? Бързо прогонвам образа от съзнанието си. Гневът е полезен, но само до определена степен. След това
преминава в ярост, а яростта не познава разума.
Вдишвам дълбоко няколко пъти. Уверявам се, че около мен няма друго живо същество, и тръгвам през помещението, като се провирам през чаршафи и няколко чифта мъжко бельо. Идва ми наум, че някои от слиповете са на Джулиан.
Интересно как съзнанието се опитва да се разсее с дребни, незначителни неща.
Зад пералното помещение има малък килер за препарати и уреди за почистване, а след него виждам тясна стълба към първия етаж. Тръгвам по нея почти пълзешком. Стъпалата са разковани и подозирам, че скърцат, затова внимавам много. На площадката горе има врата. Спирам пред нея и се заслушвам, цялата настръхнала от притеснение. Къщата е тиха. Нещо не е наред, си казвам аз прекалено лесно стана. Тук трябва да гъмжи от полицаи и охранители. Да се чуват стъпки, приглушени разговори, каквото и да е, само не тази мъртвешка тишина, покрила къщата като тежко одеяло.
Прозрението идва в мига, когато стъпвам в коридора. Всички вече са излезли. Закъсняла съм. Сигурно са преместили Джулиан рано тази сутрин и сега къщата е празна.
Въпреки това решавам да проверя всяка стая. Паниката замъглява мислите ми. Закъсняла съм, него го няма. Всичко свърши. Единственото, което мога да направя, за да я потуша, е да продължа да се движа безшумно по дебелите килими и да претърся всяка ниша, сякаш Джулиан може да се окаже в някоя от тях.