Проверявам хола и вдишвам острата миризма на лак за мебели. Тежките завеси са спуснати и закриват улицата отвън. Кухнята изглежда девствена, тук май никой не готви. Оттам се влиза в строга трапезария, на пръв поглед неизползвана. Банята мирише на лавандула, а до нея има малка дневна, заета в по-голямата си част от най-големия телевизор, който съм виждала някога. Следва кабинет с купища листовки и всякакви рекламни материали в защита на ранното лечение. Следващата врата е заключена и аз си спомням разказа на Джулиан за тайния кабинет на Томас Файнман. Това трябва да е стаята със забранените книги.
На втория етаж има три спални. Първата е неизползвана, стерилно чиста и мирише на мухъл. Инстинктът ми подсказва, че това трябва да е била стаята на брата на Джулиан, и явно след смъртта му е останала затворена. Продължавам напред и щом стигам до стаята на Джулиан, поемам рязко въздух. Сигурна съм, че е тази, защото мирише на него. Въпреки че е бил под домашен арест и явно е прекарвал времето си тук, никъде не забелязвам следи от борба. Дори и леглото е оправено с мека синя завивка, опъната над чаршаф на зелени и бели райета.
За миг ми се приисква да легна в леглото му, да се увия със завивката, както той ме зави с ръцете си в подслона, и да плача, да плача. Забелязвам, че вратата на гардероба е отворена и оттам се подават рафтове с избелели дънки и наредени на закачалки ризи. Тази толкова естествена гледка направо ме убива. Светът се е обърнал с краката нагоре, в него цари война и лудост, но хората продължават да окачват дрехите си на закачалки, сгъват ги прилежно по рафтовете и оправят леглата си.
Това е единственият начин да се живее.
Следващата стая е доста по-голяма и в нея има две двойни легла на около метър едно от друго. Спалня за господари. Над леглата е окачено голямо огледало, Зървам се в него и се свивам като опарена. Не съм се поглеждала повече от една седмица. Лицето ми е бледо и кожата се е опънала върху скулите като върху скелет. Брадичката ми е мръсна, да не говорим за дрехите. Мокра от дъжда, косата е увиснала надолу и сплъстена. Изглеждам като излязла от лудницата.
Отварям гардероба на госпожа Файнман и изнамирам мек кашмирен пуловер и чисти черни дънки. Малко са ми големи в кръста, но слагам колан, затягам го и вече изглеждам прилично. Вадя ножа от раницата и го увивам в една нейна тениска. Сега мога спокойно да го нося в джоба на шушляка си. Събирам на кълбо мръсните си дрехи и ги набутвам в дъното на гардероба, зад лавицата с обувките. После поглеждам часовника на нощното шкафче. Девет и половина.
Излизам в коридора и слизам надолу по стълбата. По пътя виждам една ниша в коридора. В нея е поставен библиотечен шкаф. Последният рафт е много висок и на него има статуетка на петел. Нямам представа какво ме прихваща и защо, но изведнъж ми се струва много важно да разбера дали Томас Файнман продължава да държи ключа за втория кабинет тук. Той е от този тип хора, които биха могли да го направят, въпреки че тайното място вече е разкрито от сина му бащата бе решил, че жестокият побой е достатъчна причина да държи Джулиан далеч от ключа. Би го направил за назидание, така че всеки път, когато Джулиан види тъпия ключ, да се сеща за боя и да съжалява за постъпката си.
Шкафът не е толкова голям и последният рафт не е толкова висок, колкото ми го описа Джулиан. Сигурна съм, че сега би стигнал до него без проблеми, но на мен ми се налага да използвам малката табуретка, за да взема петела. Щом го вдигам, нещо в корема му изтраква. Развинтвам главата му и го обръщам. Ключът пада в ръката ми.
Точно в този момент дочувам приглушени стъпки пред външната врата. Някой казва:
— Да, точно така.
Сърцето ми спира. Гласът е на Томас Файнман. Дръжката на вратата в далечния край на коридора изтраква. Ключът се превърта в ключалката.
Скачам от столчето все още с ключа в ръка и се стрелкам към заключения кабинет. Отнема ми няколко секунди, докато пъхна ключа на мястото, и когато чувам входната врата да се отваря, замръзвам на място. С ужас чувам как Томас Файнман се приближава към вратата за коридора.
— По дяволите! — изругава той. Следва кратка пауза, после продължава: — Не, Мич, не на теб. Изпуснах нещо.
Явно говори по телефона. За времето, в което той се навежда и вдига каквото там е изпуснал, аз успявам да наглася ключа, вмъквам се светкавично в забранения кабинет и затварям вратата миг преди той да отвори вратата за коридора. Чувам го да я затваря и стъпките му тръгват към мен. Бързо се отдръпвам от вратата, сякаш би могъл да ме подуши през ключалката. Стаята е тъмна, но дебелите кадифени завеси на прозореца са леко раздалечени и през процепа прониква малка ивица сивкава светлина. Оглеждам се и виждам навсякъде купчини с книги и други произведения на изкуството, които се издигат към тавана като тотеми. Правя крачка напред, но се удрям в масата и тя започва да се клати. Правя лъвски скок и успявам да хвана една дебела книга в кожена подвързия, преди да тупне тежко на пода.