След това е записан затворническият й номер. Цифрите са внимателно и красиво изписани: 5996.
Всяка една от тях блясва като огряна от огромен светлинен лъч. Всичко друго потъва в черна мъгла.
5996. Същите цифри, само че избледнели от времето, видях татуирани на ръката на жената,
която ме спаси от Подслона. Жената с маската.
Моята майка.
Спомените се завръщат, но някак накъсани и несвързани помежду си. Чувам в главата си тихия глас на жената с маската. В него имаше отчаяние и... още нещо. Молба? Тъга? Виждам ръката й да се протяга към лицето ми, сякаш да го погали. Но аз се отдръпнах. Тя непрекъснато повтаряше името ми. Споменът ми от детството е за висока жена, но тази беше ниска като мен, не повече от един и шейсет и четири. Бях на шест години, когато я видях за последно. Естествено е да ми е изглеждала висока.
Две думи лумват в съзнанието ми и всяка от тях е пламтяща ръка, изгаряща вътрешностите ми: „невъзможно“ и „майка“.
Чувството за вина и нереалност ме разкъсват отвътре и преобръщат стомаха ми. Не я разпознах. Винаги съм вярвала, че ще я позная на мига. Представях си я такава, каквато я пазех в спомените си — с червена коса, с меки, малко неясни черти и голяма усмивка. Представях си, че мирише на сапун и лимон, че ръцете й са нежни и гладки от лосиона.
Сега разбирам колко глупава е била тази представа. Тя е прекарала повече от десет години в Криптата. Няма начин да не се е променила, да не е загрубяла.
Бързо затварям книгата, сякаш това би помогнало с нещо, сякаш нейното име е като свило се между страниците паяче, и ако ги затворя достатъчно бързо, ще успея да го задържа в миналото. „Майка ми“. „Невъзможно“. След всичките ми надежди, издирвания и мечти накрая се оказахме една до друга. Докоснахме се.
Но тя отказа да ми се открие. Избра да изчезне отново.
Съдържанието на стомаха ми се качва в гърлото. Тръгвам по коридора като пияна и излизам на дъжда. Не мога да дишам, не мога да мисля логично. Изминавам няколко преки и чак когато наближавам Шесто Авеню, студеният въздух прочиства мислите ми. Поглеждам ръката си и виждам, че все още стискам ключа от забранения кабинет. Забравих да го заключа, когато излязох оттам. Не знам дори дали затворих външната врата. Доколкото си спомням, я оставих отворена.
Но това няма значение сега. Нищо няма значение. Закъснях безвъзвратно, няма да успея да помогна на Джулиан. Не мога да направя нищо, освен да го гледам как умира.
Краката ме отвеждат към ъгъла на улиците Осемнайсета и Шеста, където Томас Файнман ще проследи екзекуцията на сина си. Тръгвам, стиснала здраво дръжката на ножа в джоба на якето и с приведена напред глава. За помощ не знам, но мисля, че още има време за отмъщение.
Североизточният медицински център е една от най-хубавите и модерни лаборатории в града. С каменна фасада, красиви балкони и нищо, което да напомня, че това е медицинско заведение, освен дискретната бронзова табела над тежката дъбова врата, той наистина буди възхищение и страх. Някога тук сигурно се е помещавана банка или пощенска станция, построена във времето, когато разходите за строителство не са били строго ограничени и когато хората от различните градове и държави са общували свободно помежду си. Няма начин да е друго, защото сградата носи в себе си дух на държавност и авторитет. Но, естествено, Джулиан Файнман няма да бъде екзекутиран като обикновените хора, в някоя от градските лаборатории или в болничното крило на Криптата. За Файнман — само най-доброто. До самия край.
Дъждът най-после затихва. Спирам на ъгъла, оглеждам вратата и прозорците на съседната сграда и бързо прехвърлям откраднатите от Лешоядите идентификационни карти. Избирам Сара Бет Милър, тя прилича на мен и на външен вид, и по възраст. Пробивам с ножа дупка на височината й — тя е доста по-висока от мен, един и седемдесет и пет, — за да не може да се разчете числото, после изтривам с острието идентификационния номер под снимката. Сто процента съм сигурна, че е обявена за невалидна, а Сара Бет Милър е мъртва.
Приглаждам косата си назад, за да изглежда прилично, и отварям вратата на лабораторията. Влизам в голяма чакалня, обзаведена с вкус. Подът е застлан с голям зелен килим, а мебелите са от махагон. На стената тихо тиктака огромен часовник, много стар или нарочно направен да изглежда така. Голямото махало се люлее ритмично под циферблата. Една медицинска сестра седи на широко бюро, а зад гърба й се вижда малък офис с метални шкафове. В офиса има още едно бюро и машина за кафе с наполовина пълна каничка. Но часовникът, скъпите мебели, дори и ароматът на прясно кафе не могат да прикрият миризмата на дезинфектанти.