От дясната страна на помещението виждам двойна врата с красиви дръжки от ковано желязо. Тя трябва да води към операционните, където се извършват процедурите.
— Мога ли да ви помогна? — пита ме сестрата зад бюрото.
Тръгвам директно към нея, слагам двете си ръце на плота пред нея и мислено си налагам да съм изключително спокойна.
— Трябва да говоря с някого — казвам самоуверено. — Нещата са спешни.
— Медицински проблем ли е? — пита ме тя. Забелязвам, че има перфектно поддържани закръглени нокти и лице с тежка и увиснала челюст като на булдог.
— Да. Всъщност не. Не съвсем. — Разбирам, че отговорът ми не я задоволява, защото свъсва вежди, и опитвам отново. — Проблемът не е мой. Трябва да докладвам за друг човек. — Снишавам глас до шепот и казвам: — За странна и нерегламентирана дейност. Мисля, че... моите съседи са заразени.
Тя потраква с нокти по бюрото.
— Най-добре ще е да направите официално донесение в полицията. Можете да отидете и във всеки общински регулаторен център.
— Не — прекъсвам я аз. До ръката ми има защипани с кламер листове за прегледи и аз преглеждам набързо имената на лекарите, на пациентите и причината за посещението им — проблеми със съня (сънуват), нерегулирани настроения, вирусна инфекция — и избирам наслуки едно име от лекарските.
— Трябва да говоря с доктор Браншоу.
— Той ли е лекуващият ви лекар? — пита ме сестрата и отново потропва с нокти, видимо отегчена.
— Доктор Браншоу ще знае какво трябва да се направи. Много съм обезпокоена. Трябва да ми влезете в положението. Ние живеем под тези хора. А сестра ми.
Тя още не е минала процедурата. И за нея се тревожа, може би има някакъв. Де да знам, някаква ваксина, която доктор Браншоу може да й даде.
Тя въздъхва. Обръща се към монитора на компютъра и трака нещо на клавиатурата.
— Днес доктор Браншоу е много зает. Всички специалисти са заети. Имаме непредвиден спешен случай.
— Да, знам. Джулиан Файнман, нали? Знам всичко за случая — махам с ръка.
Тя смръщва чело. Очите й стават предпазливи.
— Откъде знаете?
— Съобщиха по новините — казвам нехайно, влязла напълно в ролята на богата разглезена дъщеря на политик или ръководен кадър в СДА. Момиче, което знае как да постига целите си. — Естествено, вие искате цялата работа да остане в тайна, за да се предпазите от медиите. Не се безпокойте, никой не съобщава къде ще е екзекуцията. Но аз имам приятели и. Ами знаете как стават тези неща.
Навеждам се напред и слагам дланите си по-близо до нея, сякаш сме приятелки и ей сега ще й споделя голяма тайна.
— Лично аз смятам, че е голяма глупост. Ако доктор Браншоу му бе приложил процедурата по-рано, когато Джулиан лежа известно време тук, нямаше да се стигне до този момент. Няколко клъцвания и всичко това щеше да бъде избегнато. Мисля да му го кажа лично, когато се видим.
Отдръпвам се назад и отправям мислена молитва доктор Браншоу да се окаже мъж. И имам основание за това. Медицинското образование е дълъг и много труден процес, а от жените се очаква да запълват времето си с по-практични неща като поддържането на дома и отглеждането на децата.
— Това не е случай на доктор Браншоу — отвръща бързо сестрата. — Той не може да бъде винен за това.
Извъртам очи, както правеше Хана, когато Андреа Гренсъл изтърсваше някаква тъпотия в
клас.
— Разбира се, че е. Всички знаят, че първият лекуващ лекар на Джулиан е той.
— Не — поправя ме тя. — Доктор Хилбранд е лекуващият му лекар.
Скривам вълнението си зад още едно извъртане на очи и казвам:
— Както и да е. Е, ще ме запишете ли за среща с доктор Браншоу, или не? Няма да мръдна оттук, докато не се видя с него.
Тя ме поглежда като ранено животно и някак укоризнено, сякаш съм я фраснала по носа. Защото нарушавам спокойната й утрин и обичайната тишина.
— Дайте ми идентификационната си карта, моля — казва накрая.
Вадя картата на Сара Бет Милър и й я подавам. Шумът от тиктакането на часовника изведнъж става оглушителен. Цялото помещение започва да вибрира в неговия ритъм. Секундите отлитат и всяка една приближава Джулиан към смъртта. Стоя неподвижно и ги броя наум, когато тя ми хвърля още един намръщен поглед.
— Не мога да разчета номера — измърморва тя.
— Пуснах го в пералнята миналата година — казвам и поглеждам небрежно към картата. — Вижте, ще ви бъда много благодарна, ако просто се обадите на доктор Браншоу и му кажете, че съм тук.