В този момент настъпва суматоха. Нещо се случва. Погледът на Джулиан се променя, докторът оставя спринцовката на подадената от другия лаборант метална табла. Томас Файнман се навежда напред, събира вежди и просъсква нещо на бодигарда си. Трета лаборантка нахлува в стаята, не разбирам какво казва, но въпреки маската на лицето и огромната престилка, която скрива напълно извивките на тялото й, познавам, че е жена, заради подскачащата по гърба й плитка. Жестовете й са припрени, цялата е напрегната.
Нещо се е объркало.
Приближавам пълзешком до прозореца с надеждата да разбера какво казва. Някъде в дълбините на съзнанието ми се заражда надежда — не знам от какво е провокирана. В лаборантката има нещо познато, особено в начина, по който жестикулира с ръцете, докато говори и сочи към доктора. Той поклаща глава, сваля ръкавиците и ги пъха в джоба на престилката си. Издава някаква заповед и излиза от залата. Един от лаборантите се изнизва бързо след него.
Томас Файнман тръгва към вратата за лабораторията. Джулиан е пребледнял и дори и от това разстояние мога да видя, че потта се стича по лицето му.
— Проблем ли има? — чувам го да казва с напрегнат, по-висок от обикновено глас. — Някой ще ми каже ли какво става?
Лаборантката с плитката прекосява залата и отваря вратата на Томас Файнман. Той нахлува вътре със зачервено лице, а тя слага ръка в джоба на престилката си.
В този момент всичко ми става ясно. Плитката, ръцете. това е Рейвън. Следва прищракване, изстрел и ченето на Томас Файнман увисва, той отстъпва назад и се свлича бавно на земята. По бялата му риза се оформят кървави листенца на огромна червена роза.
В първия миг всички замръзват на място: Томас Файнман — проснат като марионетка, в неестествена поза на пода. Джулиан — легнал с тебеширенобяло лице на операционната маса. Репортерът — с вдигнат до очите си фотоапарат. Свещеникът — свит в ъгъла с разширени от страх очи, регулаторите — като каменни статуи около Джулиан с все още скрити в коланите оръжия. И Рейвън — с пистолет в ръка.
И ярка като мълния светлина.
Лаборантката, истинската, крещи.
И ужасът започва.
Куршумите писват, рикоширайки в стените. Регулаторите започват да крещят:
— Долу! Всички долу!
„Бум!“ Един куршум се забива в дебелото стъкло точно над главата ми и от дупката веднага тръгва ситна мрежа от пукнатини.
Точно това ми трябва. Грабвам един стол и го засилвам в панела, молейки се Джулиан да ме види и да прикрие главата си.
Трясъкът е ужасен и за миг отново настъпва пълна тишина, чува се само острият звук от падащите като дъжд малки парченца стъкло. Качвам се върху ниската бетонна стена и скачам долу. Стъклото изскърцва под маратонките ми, докато се приземявам. Губя равновесие, но все пак успявам да се задържа.
Рейвън е неотразима. Извива се на дъга и избягва куршума на един от регулаторите, после се извърта и стоварва с всички сили дръжката на пистолета върху коляното му. Той се превива на две, но тя слага крак на гърба му и го засилва в стената. Главата му дрънва в металната мивка. Но Рейвън не чака резултата; преди да види какво става с него, хуква към съседната стая, където охранителите на Файнман се опитват да отключат автоматично заключилата се след излизането на шефа им врата с един изнамерен някъде из ъглите скалпел. Тя хваща количката с инструментите и подпира с нея дръжката на вратата. Мъжете напират отвътре и от тласъците им количката започва да се тресе. Скалпелите, ножиците и другите инструменти се разпиляват по пода. Но вратата не помръдва. Защитата на Рейвън ще ги задържи поне за няколко минути.
Аз съм на десет крачки от Джулиан, минавам буквално между куршумите, писъците и воя на включилата се аларма. Пет крачки, две и ето ме до него. Грабвам ръцете му, опипвам раменете и косата — просто да го почувствам, да се убедя, че е реален.
— Лена! — изпъшква той и напразно дърпа ръката си от заключените около нея и крака на масата белезници. Поглежда ме с тези свои сияйни сини като небето очи и пита: — Какво...
— Сега не е време за това — прекъсвам го аз. — Стой си на мястото.
Спускам се към все още зашеметения от удара в мивката регулатор. Наоколо се чуват викове, писъци и изстрели. (Рейвън е в стихията се, върти се във всички посоки, снишава се и притичва от единия в другия ъгъл — от това разстояние изглежда, че танцува.) Репортерът не се вижда. Сигурно е избягал.
Регулаторът е в полусъзнание. Коленича до него, срязвам колана му, грабвам ключовете и тичам обратно към масата. Дясната ми длан е в кръв, но не усещам болка, само скованост, затова са ми нужни няколко опита, преди да завъртя ключа в ключалката на белезниците. Най-после успявам, Джулиан освобождава ръката си и ме притиска към себе си.