избърсвам кръвта от дланта си и стискам ръката си в юмрук, за да спра кървенето.
Скоро дочуваме стъпки, вратата на шофьора се отваря и гласът на Так гръмва.
— Доведе ли ги?
Рейвън отвръща:
— Щях ли иначе да съм тук?
— Кървиш.
— Само няколко драскотини.
— Тогава да тръгваме.
Двигателят потръпва и изведнъж ми идва да закрещя от радост. Рейвън и Так са тук, джавкат се един друг както винаги са правили и ще продължават и занапред. Дойдоха за мен и ще ме заведат на север. Всички отново сме на една страна. Връщаме се в Пустошта и скоро ще видя Хънтър, Сара и Лу.
Всички ще се свием в себе си, като папрат през студените дни, ще оставим съпротивата на техните пушки и сложни планове, Лешоядите на тунелите, а СДА на тяхната борба за лечение. Ще оставим света да тъне в сляпото си невежество, да се разпадне, а ние ще си живеем спокойно под дърветата, свободни като птички.
Сега си имам Джулиан. Намерих го, спасих го и той идва с мен. Протягам ръка, намирам неговата и мълчаливо я стискам. Преплитаме пръсти и макар че той също мълчи, усещам с всяка клетка на тялото си беззвучния диалог между нас, усещам топлината и енергията, която си разменяме. „Благодаря ти“, казва той, аз отвръщам: „Толкова се радвам, толкова съм щастлива!“ Не можех да не те спася.
И се моля той да разбере.
Последните събития не ми позволиха да затворя очи през последните двайсет и четири часа и въпреки друсането по неравния път и гръмотевиците над нас заспивам. Не знам колко време е минало, но в един момент чувам в просъница Джулиан да повтаря името ми и отварям очи. Откривам, че главата ми е в скута му и аз вдишвам миризмата на дънките му. Незабавно се надигам и разтривам засрамено очи.
— Спряхме — казва той, въпреки че фактът е очевиден. Дъждът е намалял до леко ръмене. Так е отвън и си подсвирква силно и весело. Това ми подсказва, че сме минали успешно границата.
Двойната врата се отваря и Рейвън ни посреща с усмивка. Так се подава зад нея. Скръстил ръце, той ни гледа засмяно, видимо доволен от себе си. Поглеждам над него и разпознавам стария склад до паркинга и паянтовата барака в самия му край. Идвали сме и друг път в тази база. Рейвън ми подава силната си мазолеста ръка и ми помага да сляза от микробуса.
— Коя е вълшебната думичка? — Поглежда ме с усмивка, когато краката ми докосват земята.
— Как ме откри? — питам в отговор. Знам, че ме подканя да й благодаря, но не го правя. Няма защо. Тя знае колко съм й благодарна и преди да пусне ръката ми, я стиска лекичко.
— Имаше само едно място, където можеше да си — казва тя. Очите й литват към Джулиан, после отново срещат моите. Това е нейният начин да се помири с мен и да си признае грешката.
Джулиан също слиза от микробуса и се оглежда с широко отворени очи и уста. Косата му все още е влажна, но вече е започнала да се къдри по краищата.
— Всичко е наред — успокоявам го аз, отивам до него и хващам ръката му.
Радостта струи от очите ми, докато си мисля колко е хубаво да държа ръката му, колко прекрасно ще бъде да се притисна в него, за да се стопля, а нощем да се сгуша в прегръдките му
и двамата да заспим като две статуи, създадени да бъдат една до друга.
— Хайде — подканя ни Так и тръгва към склада. — Стягаме багажа и изчезваме оттук. Изгубихме цял ден. Хънтър ще ни чака с другите в Кънектикът.
Рейвън намества раницата на гърба си и ми смига.
— Знаеш го какъв става Хънтър, когато се ядоса — казва весело. — По-добре да не закъсняваме.
Усещам объркването на Джулиан. Наситеният с емоции разговор, странните имена, близостта на дивите дървета, неокастрени и неоградени — всичко това не може да не го притесни. Но аз ще го науча и знам, че ще му хареса. Ще се учи да обича и обичайки, ще се учи. Думите се редят като река в съзнанието ми, красиви, успокояващи думи. Спокойно. Сега имаме време за всичко.
— Чакай! — Оставям го назад, тичам при Рейвън малко преди да влезе в склада и говоря тихо, за да не ме чуе Джулиан. — Ти... знаеше ли? — Преглъщам тежко, останала без въздух, въпреки че съм пробягала не повече от двайсетина метра. — Знаеше ли за майка ми?
Рейвън ме поглежда объркано.
— Майка ти ли?
— ТТТтттт. — Не знам защо, но не ми се иска Джулиан да чуе това. Някак си ми се вижда прекалено да научи всичко толкова скоро. Ще се обърка съвсем.
Рейвън поклаща глава.
— Жената, която дойде да ме спаси от Подслона — настоявам аз, макар да виждам, че объркването й е искрено. — На врата й беше татуиран един номер — 5996. Това е затворническият номер на мама от Криптата. Това е. — преглъщам неловко — майка ми.