Двамата се приближаваме едновременно един към друг и намираме устните си. В началото целувката ни е свенлива и тромава: носът му попада върху долната ми устна, после брадичката ми се удря в неговата. Но той се усмихва и двамата бавно и постепенно намираме синхрон. Аз прокарвам леко устни по неговите и намирам езика му Той заплита пръсти в косите ми. Аз вдишвам аромата на кожата му — свеж и с дъх на гора, смес от сапун и вечнозелени дървета. Целуваме се бавно и нежно. Сега имаме цялото време на света. Не ни трябва нищо друго, освен време и пространство, за да се опознаем и да се целуваме колкото си искаме. И докато притискам устни в неговите, разбирам, че животът ми започва отново.
Джулиан се отдръпва за момент и ме поглежда в очите.
— Знаеш ли? — казва задъхано и прокарва пръст по извивката на челюстта ми. — Мисля, че ме зарази. Предаде ми делириума.
— Не делириум, а любов — притискам се в него аз. — Повтори го, моля те!
Колебанието му не трае повече от секунда.
— Любов — казва бавно, опитвайки вкуса на всеки звук. После се усмихва. — Знаеш ли, думата ми харесва.
— Повярвай ми, постепенно ще се влюбиш в нея.
Повдигам се на пръсти и той ме целува по носа, после продължава да милва с устни скулите, тръгва към ухото и покрива косите ми с бързи целувки.
— Обещай ми, че ще останем заедно — отново се отдръпва от мен той. Възвърнали ясносиния си цвят, очите му се взират настойчиво в моите. Очи, в които можеш да се гмурнеш и да се оставиш да те понесат, накъдето си пожелаят. Очи, на които можеш да се любуваш цял живот. — Обещай, че винаги ще сме ти и аз.
— Обещавам.
Вратата зад нас изскърцва. Обръщам се в очакване да видя Рейвън, но в същия момент чувам глас на момче:
— Не й вярвай.
Светът около мен се затваря, все едно, че е голямо око, скрито зад огромен клепач. Всичко около мен губи образ и цвят.
Ушите ми забучават. Аз пропадам в тъмен и тесен тунел, гърлото му ме засмуква и ме запраща в друг свят на хаос и ужас. Бученето става нетърпимо, имам усещането, че главата ми ще експлодира всеки момент.
Той изглежда съвсем различно. Сега е много по-слаб. Един белег прорязва цялото му лице от веждата до брадичката. На врата му, точно зад лявото ухо, е тривърхият белег, който толкова време ме заблуждаваше, че е излекуван. Около трите върха е татуиран един номер. Очите му — някога меки — сега са твърди като камък, а погледът изпод тъмните вежди е непроницаем.
Само косата е същата — златистокестеняв ореол на главата му, като корона от есенни листа на дърво.
Невъзможно! Затварям очи и отново ги отварям. Пред мен стои момчето от сънищата ми. Момче, завърнало се от света на мъртвите.
Алекс.