След храна усещам такава умора, че заспивам с дрехите в мига, когато помирисвам възглавницата, забравяйки да помоля Бог да ме закриля в съня.
Чак на следващата сутрин разбирам какъв ден е днес: двайсет и шести септември.
Вчера беше процедурата на Хана.
Хана вече я няма.
Сълзите потичат. Не бях плакала от смъртта на Алекс.
Алекс е жив.
Тези три думи се превръщат в моя мантра, повтарям ги всяка сутрин, докато изплувам от черната бездна на съня в сивото мъгливо утро. Започвам да тренирам отново. Възвръщам формата си бавно и много трудно, но не пропускам нито ден.
Ако успея да пробягам цялото разстояние до старата банка, значи Алекс е жив.
Започвам със сто метра, после със сто и петдесет, минавам на две минути бягане, след това на четири.
Ако успея да пробягам разстоянието до онова дърво, Алекс ще се върне.
Алекс е точно зад онзи хълм. Ако стигна до върха му, без да спирам, ще го видя.
В началото се препъвам непрекъснато и изкълчвам глезените си най-малко десетина пъти. Не съм привикнала към неравния терен, осеян с камъни и скрити в горския сумрак метални отпадъци. Но постепенно очите ми привикват или краката ми научават пътя — не знам — и след няколко седмици вече се движа свободно по ъглите, равнините и цялата геометрия на това място с разрушени улици и сгради. Не след дълго успявам да пробягам цялата дължина на главната улица, без да поглеждам в краката си.
Всеки ден отивам по-далече и стигам по-бързо.
Алекс е жив. Само малко повече усилие, финален спринт — и ще го видиш.
Когато тренирахме с Хана, използвахме малък психологически трик, за да задържим мотивацията. В бягането има много повече психология от всеки друг спорт. Ти си добър в състезанието, ако си бил добър на тренировките, а тренировките са добри само ако мисловната ти нагласа е добра. Ако пробягаш всичките десет километра, без да забавяш темпо, ще вземеш сто процента на годишния тест по история. Така се мотивирахме взаимно. Понякога помагаше, друг път не. Имаше дни, когато се предавахме, спирахме на осмия километър и си казвахме през смях: „Упс! Отиде теста по история!“
Именно това беше проблемът: просто не ни пукаше. Когато живееш в свят без любов, няма какво да заложиш.
Алекс е жив. Давай, давай, давай! Бягам, докато краката ми се подуят, пръстите ми се разранят и започнат да кървят. Рейвън ми се кара, крещи след мен да внимавам, напомня ми за опасността от инфекции (тук е трудно да си намериш антибиотици), но знам, че вече е приготвила студена вода за краката ми.
На другата сутрин увивам пръстите на краката си в парцали, напъхвам ги някак си в гуменките и тръгвам отново. Ако този път успееш... малко по-далеч... малко по-бързо... ще видиш... ще видиш, че Алекс е жив.
Споко, не съм откачила. Знам, че не е жив. Щом свършвам тренировката и се добирам до мазето на църквата, истината ме удря по главата като камък: разбирам колко тъпо е това, което правя, колко безсмислено. Алекс е мъртъв и колкото и далече да стигна, колкото и да се напъвам и да разранявам краката си до кръв, няма да го върна.
Знам го много добре. Но докато тичам, старата болка се връща за част от секундата, дъхът ми свършва и всичко пред мен се скрива зад червена мъгла. В този миг, в тази част от секундата, болката е толкова нетърпима, че реалният свят около мен избледнява, и щом обърна леко главата си наляво, виждам цветно петно — златистокестенява като пламък коса, като корона от яркожълти листа — и започвам да си мисля, че ако обърна главата си малко повече, ще го видя как се смее, как ме гледа и протяга ръце към мен.
Никога не обръщам глава, разбира се. Но един ден ще го направя. Един ден ще се обърна, ще го видя и всичко ще бъде както преди.
А дотогава: бягай.
сега
Събранието приключва и аз тръгвам след тълпата през изхода към ранния пролетен следобед. Енергията все още пулсира в нас, но на воднистото слънце и студения въздух изглежда някак по-зла, по-подла, като импулс за разрушение.
На паркинга ни чакат няколко автобуса и опашките от хора вече се извиват по стъпалата на Джавис Сентър. Чакам половин час да дойде редът ми; през това време хората пред мен пълнят три автобуса и аз, докато ги гледам да тръгват в различни посоки, разбирам, че съм си забравила едната ръкавица в залата. Иде ми да изругая, но се усещам навреме. Тук съм заобиколена от излекувани, направо съм приклещена между тях, и не искам да събуждам подозренията им.