Пред мен има не повече от двайсетина души и за момент решавам да зарежа ръкавицата. Но през последните шест месеца научих много мъдри неща и едно от тях е: в Пустошта се смята за грях да пилееш вещи и определено носи лош късмет. „Днес пилееш, утре плачеш“ — това е една от мантрите на Рейвън.
Измъквам се от опашката, предизвиквайки озадачени погледи и смръщени вежди, и се качвам по стълбите към остъклената врата. Регулаторът с детектора не е там, но радиостанцията му е включена и оставена до изпито наполовина кафе в чаша без капак. Жената, която провери личната ми карта, също не е на мястото си и брошурите на СДА са прибрани от сгъваемата масичка. Главното осветление е изключено и сега фоайето изглежда още по-голямо.
Бутам двойната врата към залата и моментално губя ориентация. Пред мен се извисява огромен планински връх, снежният му калпак се надвесва над мен, сякаш всеки момент ще падне отгоре ми. Трябва ми време, преди да зацепя, че образът е проектиран на екрана, който допреди малко показваше уголеменото лице на Джулиан Файнман. Останалата част от залата е тъмна и ярката картина е още по-впечатляваща. Виждам ясно тъмния кръг от борове в основата на хълма и острия като стрела връх с корона от бяла снежна дантела. Дъхът ми спира от красивата гледка.
След миг картината се променя. Този път гледам светложълтия пясък на някакъв плаж, зад който бушува синьо-зелен океан. Потискам вика на възхищение и неволно правя няколко крачки напред. Не съм виждала океан, откакто напуснах Портланд.
Картината отново се променя и екранът се изпълва с високи дървета, вдигнали чела към едва забележимото между гъстите им корони небе. Лъчите на слънцето падат под различни ъгли към червеникавите стволове, горските цветя и зелената папрат под тях. Отново пристъпвам напред, завладяна от гледката... и се блъскам в един от сгъваемите метални столове. Чува се трясък, някой мигновено става от първата редица и сянката му преминава през екрана, закривайки част от вековната гора. След миг екранът избледнява, светлините се включват и аз виждам Джулиан Файнман. Дистанционното управление е в ръката му
— Какво правиш тук? — пита гневно той. Очевидно съм го пипнала неподготвен. Без да дочака отговор, Джулиан добавя рязко: — Събранието свърши.
Но зад външната агресия прозира нещо друго: смущение. Веднага схващам какво става. Ето я тайната на Джулиан Файнман — той седи в тъмното, наслаждава се на красивата природа и жадува за други светове. Откритието ме изненадва толкова силно, че едва успявам да скалъпя отговора си.
— Аз. аз си изгубих ръкавицата.
Джулиан отмества поглед от мен. Пръстите му се стягат около дистанционното. Но когато очите му се връщат при моите, виждам, че си е възвърнал самообладанието, а с него и
вежливостта.
— Ще ти помогна да я намериш — казва мило той. — Къде беше седнала?
— Не — викам някак прекалено силно. Все още съм в шок от видяното.
Въздухът между нас вибрира от напрежение, както беше по време на събранието. Дълбоко в мен нещо започва да боли. Планинският връх, ширналият се на големия екран океан, всичко това ме пренася в един друг свят, толкова реален, че ми се приисква да се гмурна в онази гъста гора и да близна снега върху острия връх като сметана върху крайчеца на малка лъжичка. За миг отварям уста да го помоля да угаси светлините и да пусне отново кадрите.
Но това е Джулиан Файнман — въплъщение на всичко омразно за мен. Не искам да го моля за нищо.
Връщам се бързо до мястото, където седях. Джулиан стои напълно неподвижен пред мъртвия екран и въпреки че не помръдва, не ме изпуска от поглед. Само очите му се движат. Усещам ги да шарят по врата и по гърба ми, да ровят в косата ми. Бързо намирам ръкавицата, изправям се и я размахвам към него, за да го уверя, че не лъжа.
— Открих я — казвам и като избягвам погледа му, тръгвам към изхода.
Той ме спира с въпрос:
— От колко време си в залата?
— Какво? — обръщам се аз и го поглеждам объркано. Сега лицето му е непроницаемо.
— Откога си тук? Колко снимки видя?
Не отговарям веднага. Не съм сигурна дали това не е някакъв тест.
— Видях планината — казвам накрая.
Той свежда поглед към краката си, после отново среща моя. Дори и от това разстояние чистият и наситен цвят на очите му ме оставя без дъх.
— Търсим укрепления — пояснява той и вдига предизвикателно брадичка, сякаш очаква да възразя. — Сборища на Невалидни. Използваме целия набор от проследяваща техника.
Ето ти още една важна подробност — Джулиан Файнман е лъжец.