В същото време фактът, че някой като Джулиан използва думата „невалиден“, е знак за прогрес. Преди една година в затворените градове се твърдеше, че Невалидните не съществуват. Че са ги изтребили при бомбардировките. Че ние сме просто част от старите митове и легенди наред с еднорозите и върколаците.
Но това беше преди Инцидента, преди Съпротивата да се активира. Сега вече няма как да си затварят очите за нас.
Насилвам се да се усмихна и казвам:
— Надявам се да ги откриете. Да ги намерите всички до един.
Джулиан кима.
Обръщам се към изхода и добавям по-тихо:
— Преди те да ви открият.
— Какво каза? — звънва гласът му в празната зала.
Поглеждам го през рамо и повтарям:
— Преди те да ви открият.
Бутам летящата врата и оставям крилата й да се люлеят зад мен.
Когато стигам до Бруклин, слънцето вече залязва. Отварям вратата на апартамента и отвътре ме лъхва студ. В антрето свети една-единствена лампа и хвърля дълги сенки по стените. На масичката в коридора има малка купчина с писма.
НИКОЙ НЕ Е В БЕЗОПАСНОСТ, ДОКАТО НЕ СЕ ИЗЛЕКУВАТ ВСИЧКИ — чета лозунга върху плика на първото писмо, напечатан малко над адреса. Под него има друг надпис: ПОДКРЕПЕТЕ СДА.
До писмата има малък сребърен поднос с нашите идентификационни карти. Личните карти са две. Едната е на името на Ребека Ан Шърман, другата е на Томас Клайв Шърман: и двамата гледат строго от портретните си снимки, погледите им са устремени право напред. Ребека има черна като въглен коса, разделена на път, точно до милиметър в средата, и големи тъмнокафяви очи. Косата на Томас е подстригана толкова късо, че е трудно да прецениш какъв цвят е. Очите му се притворени, сякаш му се спи.
Под личните карти са документите им, защипани и подредени един за друг. Ако някой реши да се разрови в тях, ще научи лесно подробности: място на раждане, родители и прародители, завършени училища, размер на заплатата, евентуални наказания за неподчинение, резултата от оценяването им, изкарани курсове, датата и мястото на сватбата и всички предишни адреси.
Естествено, Ребека и Томас не са по-реални от Лена Морган Джоунс: момиче с тясно лице и същия сериозен поглед от снимката на идентификационната й карта. Оставям я до тази на Ребека, защото тук човек никога не знае кога ще решат да минат на проверка или ще започнат преброяване на населението. По-добре е в такъв момент да не се налага да пребъркваш всички шкафчета, за да се легитимираш.
Когато се преместих да живея в Ню Йорк Сити, най-после разбрах откъде идва манията на Рейвън за ред в Пустошта. Тук на повърхността всичко трябва да изглежда наред. Да е гладко и чисто. Не бива да има никакъв пропуск, дори и най-малкия.
Така няма да биеш на очи. И никой няма да те заподозре.
Пердетата в хола са спуснати. Те пазят топлината вътре, а очите на съседите, регулаторите и преминаващите патрули — навън. В Зомбиленд винаги те наблюдават. Хората няма какво друго да правят. Не мислят; не изпитват любов, омраза или тъга: не усещат нищо, освен страх и желание за контрол. Затова наблюдават, надзъртат, следят.
Тръгвам към кухнята в дъното на апартамента. На стената над масата виси портрет на Томас Файнман и друг на Кормак Т Холмс — специалиста, извършил първата успешна процедура за лечение на делириума. До печката има малка ниша с рафтове, запълнени от край до край с хранителни продукти. Не е лесно да се отърсим от спомена за нечовешкия глад в Пустошта и тримата тайно един от друг складираме храна, пълним чантите си с мюсли и тъпчем захар в джобовете си, защото никой от нас не знае кога гладът ще ни застигне отново.
Широката страна на нишата всъщност е скрита врата. Отварям я и още преди да сляза по грубо скованата дървена стълба, чувам гневни реплики и подвиквания. Рейвън и Так се карат — нищо ново под слънцето. Так казва ядосано:
— Не мога да разбера защо не бива да сме честни един към друг. Нали целта ни е обща?
Рейвън отвръща хапливо:
— Сам разбираш, че не бива да разкриваме целия план, Так. Така е по-добре. Имай ми доверие.
— Ти си тази, която не се доверява на ни...
Затварям с трясък вратата зад себе си, за да разберат, че съм тук, и Так замлъква по средата на думата. Мразя да ги слушам, когато се джафкат. Преди да избягам в Пустошта, не бях чувала възрастни да се карат. Но с времето свикнах. Нямам избор. Те непрекъснато се заяждат за нещо.
Докато слизам по стълбите, Так се обръща към стената и разтрива носа си с ръка. Рейвън ме посреща на нож.
— Закъсня — впива поглед в мен. — Събранието свърши преди няколко часа. Какво те забави?