— Изпуснах първия курс на автобусите. — И преди Рейвън да започне с критиките, добавям: — Забравих си ръкавицата в залата и трябваше да се върна да си я взема. Говорих с
Джулиан Файнман.
— Какво си направила? — ахва Рейвън. Так въздъхва и се почесва по ребрата.
— Само няколко думи. Разговаряхме по-малко от минута. — Отварям уста да им разкажа за картините на екрана, но в последния момент се отказвам. — Нищо не се случи. Беше готино.
— Не е готино, Лена — сопва ми се Так. — Забрави ли какво ти казахме? Не се набивай на
очи.
Понякога ми се струва, че Так и Рейвън приемат ролите на Томас и Рейчъл — строги пазители на реда — прекалено сериозно, и трябва да се боря с подтика да извъртя очи.
— Не беше кой знае какво — упорствам аз.
— Всичко е „кой знае какво“. Не разбираш ли? Ние...
— Разбира — прекъсва го Рейвън. — Чувала го е хиляди пъти. Остави я на мира.
Так стисва устни на тънка линия и се вглежда в нея. Рейвън издържа на погледа му. Знам, че са си сърдити за нещо друго, не само за мен, но изведнъж ме залива огромно чувство на вина. За каквото и да са се карали, аз само утежнявам нещата.
— Нямам думи — изсумтява той и аз знам, че репликата му не е отправена към мен. Става, профучава покрай нас и изкачва стълбата на бегом.
— Къде тръгна? — извиква след него Рейвън и за един миг ми се струва, че виждам непознато пламъче в очите й — може би страх, може би молба. Но преди да го определя, то изчезва.
— Навън — измърморва Так, без да се обръща. — Тук не ми достига въздух. Едва дишам.
Стъпките му стигат догоре, вратата се отваря, после се затваря и аз и Рейвън оставаме сами. В първия момент се възцарява пълно мълчание. После Рейвън се засмива малко пресилено и казва:
— Не му обръщай внимание. Знаеш го какъв е Так.
— Знам го — отвръщам и поглеждам встрани.
Напрежението от престрелката продължава да витае из въздуха. Так беше прав. Атмосферата тук е тежка и липсва въздух. Обикновено мазето е любимото ми място, защото е нашата тайна стая. Так и Рейвън също я обичат. Това е единственото място, където можем да свалим маските, фалшивите имена и фалшивото си минало и да си бъдем ние. Освен това тази стая наистина е обитаема. Горе всичко си е нормално, мирише като всяка нормална къща и е пълно с нормални за една къща неща. Но някак си нещо не е както трябва, сякаш конструкцията й е изместена с няколко сантиметра от основата.
За разлика от горната част, мазето е направо отврат. Рейвън не успява да чисти и подрежда толкова бързо, колкото Так цапа и разхвърля. Навсякъде се виждат купчини с книги — истински книги, стари и забранени. Так ги колекционира. Нищо повече. Складира ги, както ние складираме храна. Опитах се да прочета някои от тях, исках да разбера какво е било, преди да одобрят лечението и да сложат тези огради, но не успях да си го представя. Цялата тази любов, тези вълнения и страдания. По-добре е да не мисля за такива неща.
Алекс обичаше книгите. Той пръв ме запозна с поезията. Това е една от причините да не чета повече.
Рейвън въздъхва и започва да събира пръснатите по паянтовата дървена маса документи.
— Всичко е заради този проклет митинг — казва тя. — Всички са като полудели.
— Защо? Какво става? — поглеждам я аз.
Тя маха с ръка.
— Едно и също. Носят се слухове, че ще има провокация. Подземните казват, че Лешоядите се организират, щели да съберат много хора и да дойдат на демонстрацията. Но нищо още не е потвърдено.
Гласът на Рейвън реже като с нож. Колкото до мен, аз се вцепенявам от думата „лешояди“. Дори не смея да я произнеса на глас. Тя оставя лош вкус в устата ми, вкус на гнило, на пръст. Всички ние — Невалидните и несъгласните — мразим Лешоядите. Те са обида за нас. Опорочават всичко, което ние се опитваме да постигнем. Лешоядите са невалидни като нас, но не се боря за нищо. Ние искаме да съборим стените и да се отървем от процедурата. Те искат да сринат градовете до основи, всичко да стане на прах. Те крадат, убиват и оставят след себе си опожарени места.
Натъквала съм се само веднъж на Лешояди, но още сънувам кошмари.
— Няма да могат да ни попречат — отвръщам, опитвайки се да звуча уверено. — Не могат да се организират.
Рейвън свива рамене.
— Надявам се да си права.
Тя подрежда книгите една върху друга и внимателно подравнява ъглите им. Докато я гледам да подрежда старателно тези книги насред целия хаос около нас, изведнъж ми става мъчно за нея. Сякаш това има някакво значение, сякаш ще помогне.
— Да ти помогна ли?
— Не се тревожи — усмихва се Рейвън. — Това си е моя работа.